Сърцето на Миния биеше до пръсване. Това беше нейното второ пътешествие нагоре по ствола, но Смита и Сал се бяха изкачвали много пъти, бяха опитни и твърди. Едрата червенокоса Сал наближаваше четиридесетте, в Триединния взвод служеше от дванадесетгодишна. Смита се бе родила мъж, но обичаят позволяваше да я смятат за жена.
Дръж се по-далеч от Смита, напомни си Миния. Смита не се ядосваше лесно, но понякога, при извънредни обстоятелства, нещо й ставаше. В такива случаи тя се биеше като бясна и единственият начин да я озаптят беше много наведнъж да се нахвърлят върху нея.
Миния опъна тетивата на лъка си от твърдо дърво и с върха на една стрела изрови малко от горящата гъба.
Готови…
Торпедото се раздели на три. Три по-тънки въздушни кораба бавно се понесоха към тях, показвайки малки странични перки и ярки оранжеви кореми. Мъжки и женска, свързани завинаги, плюс едно малко, което отначало расте много бързо, но на даден етап растежът му рязко се забавя. Разделят се само при бой или лов. Женският взвод носеше името на тези зверове именно заради взаимовръзката между своите членове.
Малкото леко изоставаше. Двете възрастни се насочиха напред.
— Цели се в мъжкия — каза Смита и пусна стрелата си, зад която започна да се развива тънко въже.
Кой ли е мъжкия? Миния изчака за момент, за да прецени целта на Смита, след това изстреля стрелата си. Оказа се, че нападателите все още са извън обсега на оръжията им. Мъжкият се дръпна встрани от стрелите, а женската усили скоростта си. Едва сега се намеси Сал. Прицели се внимателно, тетивата тихо звънна. Нападателката беше наказана за прекомерната си смелост. Стрела попадна в перката й.
От устата на звяра излетя рев на болка и изненада. Направи рязко движение с тялото си и стрелата се освободи. Сал изскочи от облака пушек, издърпана в небето. Навиваше въжето спокойно, металният лък на рамото й даваше увереност. Димящата „старческа коса“ се беше лепнала вляво на опашката на нападателката, която бясно се размахваше.
Смита се прицели в малкото и пусна тетивата.
Двете възрастни животни изпищяха едновременно. Женската направи опит да препречи пътя на стрелата, но не й стигна бързина. Малкото като че ли не виждаше идващата към него стрела. Смита опъна въжето и стрелата спря на метър от целта.
Женската зяпна.
Двете жени трескаво събираха въжетата, но това вече не беше необходимо. Възрастните се доближиха от двете страни на малкото и като че ли бяха безкрайно благодарни. От оранжевите кореми изскочиха малки крайници, наподобяващи ръце, които ловко придърпаха едрите туловища. Миг по-късно те се превърнаха в едно и бързо се понесоха в небето. Приличаха на огромен синкав призрак.
— Видяхте ли? — извика Смита. — Притежават разум, с тях човек може да се разбере…
Сал бръкна в един от многобройните джобове на туниката си. В ръцете й се появи летяща шушулка с капковидна форма. Завъртя горната част. Изригналият облак от влажни семена я върна обратно към кората.
Започна да навива въжето и да прибира оръжията си, включително скъпоценния лък. Изработен от еластичен метал, той вече две столетия се предаваше от поколение на поколение.
— Добра работа, отряд! — рече доволно тя. — Но огънят се разгаря и всеки момент ще се добере до дървото. Много бих искала и Таня да е тук… Не може да ни е отминала, нали?
Миния не можеше да прецени дали огънят е стигнал до дървото или не. Трудно беше да се каже, тъй като „старческата коса“ покриваше изцяло прояденото стебло.
— Още не е чак толкова зле — каза тя.
— Не обичам да изразходвам летящи шушулки, но… О, фураж за дървото! Ще отида да хвърля едно око…
След тези думи Сал сви крака под себе си и се оттласна от кората. Размаха ръце и успя да се извърти с лице към ствола. Останалите наблюдаваха как тялото й се рее в синевата и се насочва навън, към Туфата Далтън-Куин.
— Прекалено много се тревожи — отбеляза Смита.
Седемдесет дни бяха изминали, откакто експедицията на Клейв напусна Туфата Куин.
Дървото изхранваше безброй паразити, те пък изхранваха екипа на Клейв. Успяха да убият още едно животно с хобот. Този път се справиха по-лесно. Отсякоха носа и намушкаха звяра, докато още беше в дупката. После се настаниха в хралупата му и легнаха да спят. Наоколо беше пълно с ветрилни гъби. Опитала червените ресни на това странно растение, Мерил беше спала цели осем дни. Последвалото главоболие не се отрази кой знае колко на способността й да се катери, освен това бързо премина. Стана ясно, че ветрилната гъба също може да служи за храна. Бяха убили и други от дребните черупчести зверчета, никой не можеше да се оплаче от глад…