Според Образования всичко това беше доказателство за стареенето и упадъка на дървото.
Откриха и един храст с летящи шушулки, който се беше залепил за кората като купчина мехурчета. Клейв пресметливо набра около дузина узрели семенника и ги събра в одраната кожа на дългоноското.
Разполагаха се за нощувка до местата, изгладени до съвършенство от водата. Клейв с усмивка призна, че още отначало е трябвало да правят това. Прекараха последната нощ в хралупата на хоботника, два пъти преди това спаха в дълбоки пукнатини на дървото. Пукнатини, които бяха така обрасли с мъх, че трябваше първо да ги изгорят. Дрехите им бяха черни от саждите.
В крайна сметка разбраха, че водата не бива да се вари. Просто защото мехурчетата незабавно я превръщаха в гореща пяна, разширяваща се бързо и доста неприятно.
Приливната гравитация продължаваше да се снижава и това превръщаше катеренето им в детска игра, в нещо като свободно реене. Мерил беше във възторг и след като дойде на себе си. Човек не можеше да падне. Изпусне ли се от ствола, той просто трябва да извика за помощ и някой наблизо му подхвърля въже… На Глори също й беше приятно, дори Алфин се усмихваше понякога.
Но ситуацията имаше и лошите си страни. Водата стана оскъдна. На такава голяма височина нямаше вятър, потокът от подветрената страна също липсваше. Понякога намираха влажно дърво, достатъчно влажно, за да го оближат. Сърцевината на ветрилната гъба също съдържаше вода.
Джини откри поредната маркировка DQ. Беше в отлично състояние — сякаш издълбана току-що. Половин километър по-нататък по ствола стърчеше нещо като бяла ръка с ветрило. Огромна бяла ръка. Пръв я забеляза Образования.
— Това май ще е вечерята ни — рече той.
— Наоколо трябва да има и по-малки — добави Клейв.
— С такова нещо завръщането ни в Трапезарията ще бъде триумфално, нали? — попита Мерил.
Образования предпазливо тръгна напред, следвайки племенната маркировка.
— Почакай — спря го Клейв.
— Какво има?
— Не е ли странно, че тази маркировка не е обрасла като останалите? Сякаш са се грижили за нея?
— Има малко поникнал мъх, но не е достатъчно — Образования вече беше достатъчно близо, за да може да огледа всичко подробно: — Липсват следи от почистване. Приятели, трябва да ви съобщя, че това вече не е територия на Куин.
Оставиха Гавинг и Джиован да наблюдават огъня.
Уроците, които усвояваха с цената на много трудности, започваха да дават резултат. За гориво им служеше кора, откъсната от места, обрасли с мъх. Кората от голо място отказваше да гори. На ветровитите места заобикаляха месото за печене с пръстен от въглени. На завет огънят не гореше, тъй като димът отказваше да се издигне и пречеше на горенето. Дори тук на открито димът кръжеше във въздуха в задушлив облак. Топлината на огъня се запазваше в пушека, така че нямаше нужда от голям огън. Гавинг и Джиован се бяха дръпнали доста встрани. Промяна в посоката на вятъра можеше да опърли непредпазливия.
Месото скоро трябваше да бъде обърнато. Този път беше ред на Гавинг, но той прецени, че все още е рано.
— Джиован?
— Какво?
Не му беше удобно да пита Джиован как си е загубил крака. Никой не задаваше въпроси, вероятно в тази история имаше нещо скрито. Зададе друг въпрос, който от години не му даваше покой:
— Защо в онзи ден си отишъл на лов сам? Това никой не го прави…
— С изключение на мен.
— Ясно.
Темата беше изчерпана. Гавинг вдигна харпуна, напълни дробовете си с въздух и се гмурна в дима. Слепешком насочи върха на харпуна към въглените, върху които цвъртеше месото на хоботника. Обърна бутовете, после започна да се изтегля обратно с помощта на въжето. Изскочи на чист въздух и размаха ръце, за да отстрани вълмата дим, които продължаваха да го обвиват.
Джиован гледаше към малката зелена туфа, която доскоро беше целият му живот. Главата му се извърна и Гавинг забеляза убийствените проблясъци в очите му.
— Не обичам да говоря на тази тема, не позволявам и на другите да го правят!
Гавинг мълчеше и чакаше.
— Е, добре. Някога притежавах… Притежавах истинска дарба за подигравки. Бях водач на ловни експедиции… Момчетата идваха да се учат… От мен. Не прощавах на никого, наказвах сурово всяка грешка…