— След това успях да развържа това, което беше останало от крака ми. Наложи се да отрежа частта, която стърчеше… Е, хлапе, чувал ли си нещо подобно от устата на Харп?
— Не… фураж за дървото, това положително ще му хареса!
— Ще ме направи прочут, макар че нямам особено желание да ставам прочут точно с тази история…
Гавинг замислено го погледна:
— Защо ми я разказа?
— Не знам — поклати глава Джиован, после промърмори едно „сега е мой ред“ и се гмурна в пушека.
Гавинг се почувства обременен. Не можа да се отучи от навика да задава прекалено много въпроси. Представи си как Джиован хвърля въже с две пуйки по краищата и неволно се усмихна. Може би вече съжалява за словоохтливостта си…
Клейв изскочи иззад близката издатина точно когато Джиован се показа, плътно увит в дим. Гавинг задържа дъха си и изчака прочистването на въздуха.
— Беше отдавна — подхвърли Джиован и се закашля. — Вече не ме боли толкова. Вероятно съм имал скрито желание да разкажа всичко… Очевидно е било крайно време за това.
— Връщат се — отбеляза Гавинг. — Защо ли са толкова възбудени?
— Няма да се прибера у дома, без да науча нещо за тях! — изрева Клейв.
— Аз знам това-онова… — отговори Образования. — На времето всички сме живели в далечната туфа и сме били част от племето на Далтън-Куин… После настъпил раздор и хората на Куин напуснали.
— Значи са ни роднини.
Спорът между двамата очевидно затихваше, но това не можеше да се каже за останалата част от групата зад гърба им и най-вече за Алфин.
— Ти не ме слушаш! — извика той. — Те ни изхвърлиха и все още си мислят, че воюваме с тях!
Образования каза на Клейв:
— Племенната им маркировка е поддържана, ветрилните гъби и черупчестите животинки рязко намаляха. Според мен са някъде наблизо и нарочно почистват тази част от стеблото. Което означава, че ние трябва да се махаме оттук!
— Нима ще избягаш от нещо, което дори не си видял?
— Видяхме знака на племето — каза Образования — DQ. Двете букви са слети, което означава, че вероятно все още се наричат Далтън-Куин. А ние? Какви сме ние? Нашественици на тяхното дърво! След пресичането на меридиана се намираме на тяхна територия. Да се връщаме у дома, Клейв. Ще убием още някой хоботник, ще наберем ветрилни гъби и ще се приберем с много храна. Ще отведем водата от стеблото и ще спасим племето от жажда…
Клейв поклати глава и махна с ръка.
— Водата тъй и тъй ще стигне до туфата. А аз искам да се срещна с хората от Далтън. Минали са стотици години, ние не знаем как изглеждат те. Може би познават по-добри начини за поддържане на живота… Може би отглеждат растения, за които ние не сме чували. Или нещо друго… Здрасти, Джиован.
— Здрасти. Какво става?
— Намерихме племенна маркировка, която не е наша. И възниква въпроса дали да поздравим домакините преди да си тръгнем, или просто да изчезваме…
— Нима не съзнаваш, че нито можем да влезем в бой, нито да започнем преговори? — намеси се Образования. — Разполагаме само с един добър боец, другото са инвалиди, жени и пазачът на устата… Нямаме право на преговори, тъй като в момента сме изгнаници от Туфата Куин.
Клейв го прекъсна:
— Алфин, ти също ли искаш да си тръгваме?
— Да.
— Джиован?
— От какво бягаме?
— Може би от нищо. За тази маркировка тук отдавна никой не се е грижил… Може би сушата отдавна ги е ликвидирала и пред нас е шансът да завладеем далечната туфа…
— О, не! — простена Мерил, все още задъхана от катеренето: — Вероятно там всички са мъртви… Не трябва да ходим там, не трябва дори да се доближаваме… Защото ще станем жертва на ужасна болест.
— Връщаш ли се, или продължаваш?
— Не ми се прибира, но… Големите ветрилни гъби ще направят впечатление… Също и месото на опушен хоботник… Вече знаем, че по стеблото има месо. Председателя трябва да бъде уведомен…
— Джаян? Джини?
— В думите на Мерил има логика — каза Джини, а Джаян кимна с глава.
— Гавинг?
— Нямам мнение.
— Фураж за дървото. Глори?
— Да се връщаме — въздъхна Глори. — Отдавна не съм хапвала сладка зеленина.
— Ако бях сигурен, че съм прав, щяхме да продължим — поклати глава Клейв, после гласът му укрепна: — Е, хубаво… Поне няма да се върнем с празни ръце. Имам предвид гигантското ветрило, плюс месото, което намерим. Граждани, изпълнихме задачата отлично — както по отношение на нас самите, така и за Туфата Куин. Ще се върнем у дома като герои. Едно предупреждение: не разчитайте на течението, за да не се изгуби някой по пътя надолу… То ще става все по-силно, а въжетата ще ни трябват за месото и ветрилните гъби…