Смениха посоката, за да избегнат пукнатина, в която се полюшваше „старческа коса“.
— Ние също сме шест, но те може да са и повече — обади се Смита. — Дали не е по-разумно да повикаме и тройката на Джийл?
— Не! — троснато отвърна Сал.
— Не — обади се от името на своята тройка и Таня.
Миния замълча, тъй като водачката на нейната тройка вече беше изразила становището си. В душата й нахлу неописуема радост. В момента имаше нужда от битка и нищо повече.
Денис се спусна в дъното на пукнатината и спокойно обяви:
— Наистина са нашественици. Намират се на около триста метра навътре и сто метра вляво от нас, движат се навън. На брой са поне шестима.
— Да ги разпитаме — внезапно предложи Таня. — Все още не знаем какво търсят тук.
— Какво значение има? Това, което търсят не е тяхно.
Таня се засмя.
— Ние не сме клуб за дискусии, а бойни групи. Да погледнем.
Тръгнаха нагоре по кората. Денис подаде глава, огледа се и докладва:
— Нашествениците стигнаха до Ръката на проверяващия.
Сред задълженията на Триединния взвод фигурираше и почистването на ствола от паразити. Ветрилните гъби бяха такива паразити: опасни за дървото, но годни за ядене. Една от тях — огромно ветрило с идеална форма — беше обект на специално внимание. Бяха я открили преди двадесетина години и я оставиха да расте. Любопитна да зърне любимката на взвода, Миния подаде глава над кората…
Нашествениците бяха там — мъже и жени, които съвсем приличаха на хора.
— Бройката им е по-голяма — обяви тя. — Осем или девет, облечени като мръсни цивилни. Носят червени дрехи без джобове, изпоцапани със сажди… Господи, започват да секат стеблото! Убиват Ръката на проверяващия!
Смита изпищя и изскочи навън. Вече нямаше спиране.
— Напред, в името на Голд! — изкрещя Сал и Триединният взвод се понесе към нашествениците.
Ветрилната гъба се подаваше над ствола като огромна ръка, бяла с червени нокти. Отдалеч стеблото й изглеждаше необичайно крехко и тясно, но се оказа по-дебело от тялото на Гавинг. Той се приближи и заби ножа си в него. Джиован мина от другата страна и стори същото.
— Ще я спуснем надолу по ствола — изсумтя той. — Само не зная как ще я прекараме през туфата до Трапезарията…
— Можем да направим обратното — обади се Клейв. — Да закараме племето при гъбата. Така всеки ще си отреже колкото иска.
— Първо трябва да махнем ресните — каза Мерил.
— Учения вероятно ще пожелае да ги изследва — предупреди Образования.
— Не виждам кого ще убеди да играе ролята на опитно зайче… Е, хубаво, оставете му малко от червените ресни… Няколко стръка, не повече.
Напредваха бавно, тъй като стеблото беше необичайно твърдо. Ръцете на Гавинг се измориха и той отстъпи мястото си на Клейв. Очите му замислено гледаха как цепнатината се увеличава.
Дали не беше достатъчно?
Гавинг заби един клин в кората и привърза въжето си към него. После протегна крака и натисна стеблото с цялата си сила.
Гигантската, наподобяваща ръка гъба се огъна като лък, после се изправи и го изстреля в небето. Запази самообладание и започна бавно да набира въжето. После зърна това, което другите не можеха, тъй като бяха прекалено близо до ствола.
— Пожар!
— Какво? Къде?
— Навън, може би на половин километър оттук. Не ми се струва особено силен…
Слънцето се скри зад външната туфа и стволът остана в сянка. Гавинг виждаше само оранжево сияние, над което се издигаше облак дим.
Видя и още нещо, инстинктивно, с крайчеца на окото си. Дръпна въжето без да мисли, но точно навреме. Един миниатюрен харпун профуча край бедрото му и се заби в кората.
— По дяволите! — изкрещя той. — Харпуни!
Джиован залитна, от гърба му стърчеше стрела. Клейв буташе останалите, за да се прикрият. В далечината се появи мускулеста червенокоса жена, облечена в алена дреха. Предната й част беше отрупана с широки джобове и й придаваше вид на бременна. Летеше в небето с висока скорост, ръцете й разпъваха нещо, което блестеше като слънчев лъч.
Очите им се срещнаха и Гавинг инстинктивно усети, че в ръцете на жената има опасно оръжие. Сви се на топка и започна да се търкаля по стеблото. Очите му уловиха блясъка на миниатюрен харпун, който миг по-късно се заби в кората над главата му със зловещ тътен. Задният му край беше окичен с жълто-сиви пера от птица-щурак. Продължи да се търкаля и успя да се скрие зад ствола на ветрилната гъба.