Но Гавинг ги разбра.
— Клейв, Клейв!
— Тук съм — подаде се от някаква цепнатина водачът на експедицията. — Какво искаш?
— Трябва да скачаме! — изкрещя Образования. — Всички!
— Какви ги дрънкаш?
— Само така можем да оцелеем, защото дървото се разпада!
— Какво!?
— Издай заповед за скачане!
Клейв се огледа. Тялото на Джиован безжизнено се полюшваше на края на въжето. Беше мъртъв. Образования вече беше в небето. Въжето беше с него, но навито на руло! Гавинг… Гавинг се придвижи по тресящата се кора, издърпа нещо от ръката на труп, облечен в пурпурни дрехи и продължи напред. Джаян и Джини не се виждаха никъде. Алфин триумфиращо ръмжеше, очите му следяха бягащите към димния облак врагове. Глори и Мерил също гледаха след тях и сякаш не вярваха на очите си.
Трябва да вземеш решение, рече си той. Веднага. Въпреки, че не знаеш достатъчно… Ти си водач на тези хора, решението трябва да е твое.
Гавинг… Той е стар приятел с Образования. Дали не е научил нещо повече? Вече беше взел оръжието на нападателите и бързо се отдалечаваше по кората. Очевидно искаше да прибере месото, за което всички бяха забравили. Правилно, след отделянето от дървото ще им трябва храна…
Образования май беше превъртял. Но въпреки това Гавинг продължаваше да му вярва. Всичко се случи някак изведнъж: огънят се разгаряше по ствола, карайки го да се тресе… странниците, които искаха да ги избият, бягаха през глава… Клейв си спомни за летящите шушулки в раницата си. С тяхна помощ лесно би настигнал всеки от подчинените си.
— Хей, Образовани! — подвикна той. — Да се привържем ли към дървото?
— Не, по дяволите! В никакъв случай!
— Добре.
Изду гърди и направи опит да надвика грохота, който сякаш предвещаваше края на света:
— Джаян! Джини! Глори! Алфин! Мерил! Скачайте! Без закрепване, по-далеч от дървото!
Реакциите бяха различни. Мерил се втренчи в него, помисли малко, след това се отблъсна. Глори само се втренчи. Джаян и Джини изскочиха от скривалището си, като две птици, размахали криле. Алфин се вкопчи в кората в смъртна хватка. А Гавинг? Той се опитваше да измъкне един дебел бут от хоботника.
Кората продължаваше да се тресе, звукът изпълваше дървото и небето. Убийци с пурпурни дрехи не се виждаха никъде. Ветрилната гъба стърчеше самотна, забравена от всички. Клейв се хвърли към стеблото й.
Ветрилото се огъна под тежестта му, но все пак поддаде. Пръстите му се забиха в бялата сърцевина. Кората се тресеше. Вкопчен в гъбата, той не разбра кога падна, понесен от силен порив на вятъра.
Не, това е невъзможно! С разширени от смайване очи Клейв проследи огнените точици, които бързо се отдалечаваха в двете посоки. Дърво вече нямаше, хората се рееха в небето. Дори Алфин се беше сетил да скочи. Но дървото, къде беше дървото? Нямаше го. Ръцете му инстинктивно се свиха в юмруци. Сърцевината на гъбата се превърна в пихтиеста каша. Нададе крясък на ужас и страх, после се притисна в стъблото й. Бяха загубени в небето.
Глава осма
Племето Куин
Дървото сякаш експлодира. Обсипан с трески и отломки, Гавинг скочи над разкъсаната кора. От зейналата пукнатина излитаха милиони насекоми, до дъното й в сърцевината на дървото сигурно имаше километър. Той извика и размаха ръце в жужащия облак.
Дървото загиваше. Гавинг несъмнено би бил поразен от този факт, но в момента просто нямаше време да мисли. В главата му се въртеше само една мисъл: Вземи месото и изчезвай по-надалеч!
Бутовете на хоботника се валяха сред жаравата. Гавинг издърпа по-близкия от тях, изтръска го от въглените и го метна на рамо. Гореща мазнина обля врата му, той изкрещя и се оттласна от кората.
Ами сега? Не беше в състояние да събере мислите си сред ужасния грохот, предвещаващ края на света. Свали раницата си, привърза я към бута, после прегърна пакета и се отблъсна към небето.
Боботещото дърво беше скрито в облаци насекоми и летящи трески, някои от които бяха с размерите на голям нож.
Измъкна реактивна шушулка, намести я между себе си и пакета и завъртя върха. Семената и ледения газ профучаха край него, семенникът се отскубна от ръцете му и изчезна.