— Браво, Алфин, добре свършена работа… Джаян и Джини вече са тук, сега отиваме за Мерил. А и Глори не се вижда никъде…
— Лично аз не съм я виждал от… — започна Образования, после млъкна и потърка шията си.
— Може би не е скочила. Седем сме…
Хвърли едно въже. Джини го хвана с пръстите на краката си и Клейв ги придърпа.
— Добре дошли при останките на Племето Куин — поздрави ги той.
Близначките се притиснаха към него повече от отчаяние, отколкото от привързаност. После Джини се дръпна назад и го погледна в очите:
— Мъртви ли са останалите?
От тона й личеше, че вече се досеща.
— Защо Учения не предвиди това? — добави Алфин.
— Предвиди го — поклати глава Образования.
— Но защо тогава остана, по дяволите?
— Беше твърде стар. Нямаше начин да изкачи петдесет километра нагоре по дървото.
— Но!… — Алфин се задави от възмущение: — Означава ли това, че трябва да умрат всички, които можеха да се катерят!
Преценил, че момента не е подходящ, Клейв предупредително присви очи:
— Внимавай какво правиш, Алфин!
Алфин изстреля две шушулки, след това още една. Ветрилото се носеше към Мерил, която чакаше със стоическо търпение.
— Ами децата! — промърмори той.
Някъде отстрани се долови движение.
Това, което Клейв беше взел за поредния труп с пурпурни дрехи, изведнъж се замята във въздуха.
— Един убиец все пак е останал жив… — промърмори той.
Всички извърнаха очи към чужденката. Тя престана да се мята, заета да прикрепя въже към дългия си нож. Хвърли го към мъртвата си другарка и се придърпа към нея. Прерови джобовете й, след това се отблъсна по посока на следващата.
Не откри много неща, но като че ли все пак беше намерила това, което търсеше. Изстреля последователно две шушулки. Струята я понесе към Вой.
— Няма да дойде насам — отбеляза Алфин. — Но няма и да се прибере у дома… Какво ли е намислила?
— Това не е наша грижа.
Мерил хвана въжето на Алфин и се придърпа към ветрилото. Но място вече нямаше.
— Да си виждала Глори? — попита Клейв.
— За последен път я зърнах вкопчена в кората. Съвсем накрая… Но Гавинг беше доста навътре.
— Ще се отправим към него. Надявам се да стигнем навреме.
Вече за всички беше ясно, че жената в пурпурни дрехи се беше насочила именно към Гавинг.
Гавинг я наблюдаваше как се приближава. Не му оставаше нищо друго. Тя също го гледаше. Вече без омразата, която беше забелязал преди. Тъмната й коса беше подстригана късо, овалното лице с необичайно тясна брадичка имаше замислено и сякаш преценяващо изражение.
Очевидно щеше да мине съвсем близо до Гавинг.
В душата му нахлуха противоречиви чувства. Съвсем не искаше да умре сам, но перспективата да се види набучен с онези миниатюрни харпуни също не изглеждаше розова. Тя се приближи още повече и започна да сваля един харпун от гърба си. Гледаше го в очите докато опъваше странното си оръжие, а той просто вдигна печеното месо пред себе си. Гледаше го в очите и когато пусна харпуна.
Острото желязо с пера в задната част изсъска и се заби в горещото месо.
Гавинг трескаво измъкна ножа си, готов да пререже въжето.
Тя проговори. Думите й прозвучаха странно, но той ги разбра.
— Недей, остави ме да живея! Аз имам вода, имам и летящи шушулки… Моля те!
Може би наистина е така, помисли си той, а на глас извика:
— Остани на мястото си и не се притегляй към мен! Трябва да помисля.
— Добре — отвърна жената и увисна в пространството.
— Ти имаш вода, а аз имам храна — изгледа я преценяващо Гавинг. — Но има опасност да ме убиеш и да заграбиш и двете…
— Ето ти сабята ми — отговори тя и му хвърли дългия си нож.
Гавинг беше изненадан, но все пак успя да го хване.
— Ето и лъка — каза жената и този път му даде достатъчно време, за да улови разпъващото се оръжие.
Дотук добре, рече си той. А после? Тя стоеше и просто чакаше.
— Какво искаш?
— Да се присъединя към племето ви. Само ние сме живи… Други няма.
Той можеше да се накичи с всички оръжия, но каква полза? Допусне ли я до себе си, между тях няма да има нищо друго, освен четиридесет килограма пушено месо. Което означава, че всеки по всяко време може да се докопа до някакво оръжие и да види сметката на другия. Нали все някога щеше да му се наложи и да поспи? Тя продължаваше да чака.