„Защо не? — изведнъж си каза той. — Така и така сме обречени.“
— Ела насам.
Тя започна да навива въжето, Гавинг мълчаливо я наблюдаваше. Няколко минути по-късно тялото й вече се притисна към месото, без никаква мисъл за красивите пурпурни дрехи. В ръцете й се появи шушулка, измъкната от един от многобройните джобове, които придаваха безформен вид на тялото й. Сръчно я нагласи и завъртя края. Скоростта им се промени. Повтори операцията още няколко пъти.
— Защо са ти толкова много семенници? — попита Гавинг.
— Прибрах ги от приятелките си.
По-скоро от трупове им, рече си Гавинг и се извърна. Върху ветрилната гъба Племето Куин изглеждаше малко и беззащитно.
— Ръката на проверяващия — каза жената.
Той трудно разбираше странното й произношение.
— Всички са върху Ръката на проверяващия — поясни тя. — И това е добре. Гъбите стават за храна. Както и месото на тъпчовците.
— Чувал съм тази дума: Проверяващия. Учения често я използваше, но така и не обясни какво означава.
— Не трябваше да нападате Ръката на проверяващия. Ние се грижехме за нея.
— Затова ли убихте Джиован? За една ветрилна гъба?
— Да. Както и за това, че се върнахте от заточение. Вие сте били изхвърлени за убийство на Председател.
— Това е нещо ново за мен. Живеем в Туфата Куин вече повече от сто години.
Тя безразлично кимна с глава, като че ли това нямаше значение. Беше странна… беше непонятна. Гавинг познаваше всеки мъж, жена и дете в Туфата Куин. Но тези жени с червени доспехи се бяха изсипали от небето изненадващо, напълно непознати. Не знаеше дори дали трябва да я мрази.
— Жаден съм — рече той.
Тя му подаде един мях, наполовина пълен с вода. Той пи.
Купчинката, която представляваше Племето Куин, май започваше да се приближава, но Гавинг не беше сигурен в това.
— Какво ще правим сега? — попита той. — Като гледам как си служиш с летящите шушулки, май ще се оправиш в небето по-добре от нас. Имаш ли представа какво ще правим оттук нататък? Туфата Далтън…
— Туфата Далтън-Куин — поправи го тя.
— Вашата половина от дървото вероятно е в безопасност, но е отместена от течението. Не мога да си представя по какъв начин можем да стигнем до нея. Ние сме загубени… — След това изведнаж го обзе непреодолимо любопитство: — Коя си ти?
— Миния Далтън-Куин.
— Аз съм Гавинг Куин — каза той за втори път през живота си. Първият път беше по време на церемонията за посвещението му в зрелост.
— Какви сте, защо искахте да ни избиете?
— Смита беше… Лесно се възбуждаше. Някои от нас в Триединния взвод са такива, а и вие убивахте Ръката.
— Триединен взвод. Предимно жени?
— Само жени. Дори и Смита, със специално разрешение. Ние служим на туфата като бойци.
— Защо си станала боец?
Тя гневно тръсна глава.
— Не искам да говоря за това. Ще ме приемат ли твоите хора, или ще ме убият?
— Ние не сме… — започна Гавинг, после изведнъж млъкна. Думата „убийци“ остана на върха на езика му. Сети си, че той самият беше убил две от жените-нападателки. Спомни си предупрежденията на Образования преди време, според които за подобни разговори Учения положително би ги пребил от бой. Секторът на дървото, върху което живее племето на Миния, пада навън от Вой. А това означава, че се измъква и от сушата.
— Мога да им предложа сделка — подхвърли той. — Ние ще те върнем до далечната туфа, а ти ще се погрижиш да ни приемат за членове на твоето племе. Какво ще кажеш?
Тя помълча, после въздъхна и каза:
— Трябва да си помисля.
Месото и ветрилото се разминаваха с доста голяма скорост и Клейв се принуди да хвърли едно въже с тежест накрая. Искаше да спести последния си семенник. Може би това беше поредната грешка. Сега можеха само да чакат и да се надяват на ловкостта на мургавата странница. За щастие тя успя да хване въжето.
— Това е Миния от Племето Далтън-Куин — извика отдалеч Гавинг. — Има желание да се присъедини към нас.
— Не се придърпвай — предупредително се обади Клейв. — Въоръжена ли е?
— Вече не.
— Искам оръжията й.
Клейв хвърли още едно въже и ловко изтегли вързопа с респектиращ обем. Приведе се над него и се зае да изучава съдържанието му: нож, дълъг колкото цялата му ръка, по-малък нож, сноп миниатюрни харпуни и две от разтеглящите се оръжия — едното от дърво, другото от метал. Дървеното му хареса повече. Металното изглеждаше странно, изработено от непозната сплав. Досети се как работят и на лицето му се появи усмивка.