Според въртенето на слънцето около Вой, Гавинг беше на четиринадесет години. Досега не беше напускал Туфата на Куин.
Стволът се издигаше право нагоре спрямо Вой. Приличаше на безкрайна и огромна кафява стена, която постепенно се стесняваше до формата на цилиндър, а после се превръщаше в тънка линия и чезнеше на запад, към зелената безкрайност… Далечната втора туфа.
Кафяво-зелен облак се простираше под него. Погледна на изток, вятърът разроши дългата му коса. От мястото си можеше да види как клона напуска зелената си обвивка и продължава още половин километър напред: една тънка и крехка пръчица.
Главата на Харп се подаде на повърхността, после моментално се скри, посрещната от ураганния вятър. Лейтън зад него стори същото. Гавинг се въоръжи с търпение и зачака. Не след дълго главите отново се показаха. Лицето на Харп беше широко, скулесто, животинската му сила бе полуприкрита от златиста брада. Лейтън имаше удължено лице, мургава кожа и къдрава черна коса.
— Можем да изпълзим на завет до ствола — извика Харп. — От източната страна, само там ще се спасим от проклетия вятър!
Въздушните маси връхлитаха неизменно от запад, със скоростта на ураган. Лейтън вдигна ръка пред очите си и изрева:
— Не става! Храната може да дойде само с вятъра!
Харп започна да си пробива път към него, Гавинг сви рамене и стори същото. Искаше му се поне за малко вятърът да не го брули. Харп беше най-възрастен между тримата — с десет години повече от Гавинг и Лейтън. Това по принцип го превръщаше в началник, но на практика не беше така.
— Както виждаш храна няма, значи е по-добре да се крием зад ствола — рече Харп. — В момента е сухо, но никой не ни гарантира, че ще бъде все така. Ами ако изведнъж в дървото се блъсне езерце?
— Какво езерце, за Бога? Около нас няма нищо, тъй като се намираме прекалено близо до Вой. Ти самия си казвал това, Харп.
— Стволът ни скрива половината гледка — меко отвърна Харп.
Светлото петно в небето — слънцето бавно се носеше под западния край на туфата. В тази посока нямаше езерца, облаци, реещи се горички… Нямаше нищо друго освен синьо-бяло небе, разделено от бялата линия на Мъгливия пръстен. Още по-нагоре се виждаше някакво разлято тъмно петно. Сигурно беше Голд.
Като погледнеше нагоре той можеше да види повече. Далечни облаци, които се въртяха в бурен въртоп. Блестящо петно, което наистина можеше да бъде езерце, но изглеждаше по-далеч дори от зеления връх на дървото-интеграл. Нямаше да има никакво наводнение.
Когато стана последното наводнение, Гавинг беше едва на шест години. Въпреки това помнеше ужаса и паниката, хаотичното бягство. Племето се беше настанило в дупки на изток по клона, сгушено в крехката зеленина, където туфата преминаваше в дърво. Спомняше си рева, който заглуши вятъра, и масата от клони, които буйно се клатеха. Баща му и двама ловци-чираци не бяха предупредени навреме и водата ги отнесе в небето.
Лейтън тръгна по посока на вятъра. Изскочил до кръста от гъсталака, той уверено използваше дългите си и силни ръце. Харп го последва, отстъпил както винаги… Гавинг изпръхтя и тръгна подире им.
Беше уморително. Харп явно се измъчваше. Страдаше, въпреки сандали-котки на краката си. Умен и словоохотлив, единственият недостатък на Харп беше, че е джудже. Възлестото му тяло приличаше на буре, мускулестите ръце и крака бяха къси, а пръстите на краката служеха само за украшение. Нямаше и два метра височина. Образования веднъж беше казал на Гавинг: „Харп прилича на картините на Основателите в корабния дневник. Някога всички сме изглеждали така.“
— Като пораснеш, ще ти дам едни котки и на теб! — ухили се задъхано Харп.
Върху лицето на Лейтън се появи надменна усмивка. Замълча и забърза напред. Нямаше какво да каже. Сандали-котки само биха пречили на дългите хващателни пръсти на краката му.
През нощта светлината намаляваше наполовина. Виждаше се по-лесно, тъй като слънцето осветяваше другата страна на Вой. Дънерът представляваше огромна кафява стена с обиколка три километра. Гавинг погледна нагоре и се разочарова от това, че почти стояха на място. След това продължи с наведена към вятъра глава, като се захващаше и издърпваше през зеления памук.
Спря го острият вик на Лейтън:
— Вечеря!
Вятърът носеше трепкащо черно петно.