— Тя се опита да ни избие! — обади се навъсено Алфин.
— Това е вярно — кимна Клейв и подаде последната летяща шушулка на Образования: — Спри въртенето ни… Всъщност не, почакай… Виждаш ли онова парче кора, недалеч от нас? Да, това, което се движи бавно… Опитай да ни приближиш към него.
Алфин очевидно не харесваше идеите му.
— Какво мислиш да правиш? — попита той.
— Ще я приберем, след като желае… — сви рамене Клейв. — Племе от седем души звучи смешно, не мислиш ли?
— Няма къде да я държим затворена.
— А ти къде искаш да изкараш остатъка от живота си?
Семенникът в ръцете на Образования изригна газ и семена. Той огледа резултата и мрачно поклати глава:
— Няма да стигнем до кората, липсва ни тяга.
Клейв сви рамене и се извърна към Алфин, който още чакаше отговор:
— Предполагам, че не си падаш по реенето в небето и искаш да живееш на дърво-интеграл, сред някоя добра туфа… Нашата нова пленница живее именно в такава туфа. Ще й сторим добро и по такъв начин ще спечелим благодарността й. — Извърна се към останалите и нареди: — Доведете я тук.
Глава девета
Салът
Езерцето представляваше малка сфера с безупречна форма, която се рееше на двадесетина километра от Ръката на проверяващия. Гигантска водна капка, влачеща след себе си опашка от мъгла, която сочеше навън от слънцето. Осветена отзад, както в момента, повърхността й беше изпълнена с тъмни подвижни сенки.
Миния прецени, че езерцето ще се размине с тях.
Двата противоположни края на дървото продължаваха да се раздалечават. Туфата Далтън-Куин се носеше навън и на запад, а Тъмната Туфа навътре и на изток. Димният облак между тях все повече изтъняваше, запълнен с рояци насекоми.
В средата на езерцето изскочи нещо странно, след него остана пенлива следа. Беше огромен звяр — това личеше дори от разстояние. Размерите му не можеха да се определят, като че ли се състоеше само от уста с перки. Миния напрегнато го наблюдаваше. Звярът очевидно не им обръщаше внимание, перките му го тласкаха към димната следа.
Част от племето кръжеше около Ръката на проверяващия. Нямаше достатъчно място, а и гъбата не беше толкова здрава. Всички се бяха привързали с въжета и клинове, никой не проявяваше особено желание да бъде близо до Миния.
Старият, Алфин, се беше вкопчил в стеблото. Ужасеното изражение на лицето му беше изчезнало, но той очевидно не желаеше нито да говори, нито да се движи.
Образования я наблюдаваше.
— Мин Я — произнесе отчетливо той. — Правилно ли го казах?
— Доста добре — кимна тя. — Името ми е Миния.
— Е, добре тогава, Минеея… Ще ни помогнеш ли да се присъединим към твоето племе, ако успеем да стигнем до вашия край на дървото?
Очите на всички се насочиха към нея. В погледа на стареца се четеше отчаяние. Е, това рано или късно трябва да стане, въздъхна тя, а на глас каза:
— При нас цари суша. Имаме твърде много гърла за изхранване.
— Суша е на път да свърши — отвърна Образования. — Скоро ще имате вода.
— Ти да не си чирак на Учения от Племето Куин?
— Точно така.
— Вярвам на думите ти. Но за новата реколта е нужно време, нали? Във всеки случай поне…
— Сега вятърът ще донесе и птици…
Тя помълча, после поклати глава и отсече:
— Не искам да се връщам!
— Да не си извършила престъпление? — присви очи Клейв.
— Бях на път да го сторя — призна Миния. — Просто нямаше друг начин… Моля ви!
— Остави това. Останем ли тук, едва ли ще живеем дълго. Всяко прелитащо семейство триединни ще ни вземе за някаква пикантна добавка към гъбата. А също и онази летяща уста, която преди малко изскочи от езерцето…
— Не можем ли да стигнем до друго дърво, още незаселено? Зная, че в момента не сме състояние да го сторим, но след като се надяваме да се доберем до Туфата Далтън-Куин, значи бихме могли да стигнем и до друго дърво… Не е ли така?
Видяла, че аргументите й не се приемат, Миния реши да прибегне до обходни маневри.