Но как другояче би могла да постъпи? Съзнаваше, че отношението й към стария мъж не беше справедливо. В думите му се съдържаше много истина и тя вече размишляваше върху тях. Бракът действително беше единственото средство да бъде приета в Племето Куин.
Не след дълго решението беше взето.
Поколеба се, но после реши да си доспи. Слънцето задминаваше Вой. Въздъхна и в следващия миг вече спеше дълбок сън.
Събуди се, когато слънцето отново наближи Вой. Обикновено нямаше проблеми нито със заспиването, нито със събуждането — вършеше го с просто усилие на волята. Но този път се събуди от нещо, което се клатеше в близост до нея.
Протегна се леко, мускулите й приятно се отпуснаха. Гърлото й беше пресъхнало. Клатенето продължаваше. Очевидно сънят на Образования беше измъчван от кошмари. Тя го погледа известно време, изчака го да се успокои и отмести очи.
Появи се Алфин, който разтърси Гавинг и Мерил. Младежът се отправи към поста на далечната страна, а старецът зае мястото му. Миния го изчака да заспи.
Старецът се вкопчи в кората със зъби и нокти, или поне така се стори на Миния. Лицето му беше извърнато надолу, като че ли се страхуваше да погледне към небето. Никога не беше спал по този начин.
Стана, разкърши рамене и се насочи към ръба на кората. Усетила погледа на Мерил, тя се обърна и й махна с ръка. После се плъзна по гладката повърхност, водеща към ръба.
Гавинг я забеляза и понечи да се оттегли зад ъгъла, но тя го спря:
— Почакай малко, Гавинг!
Той въпросително я погледна.
— Искам да поговоря с теб.
— Добре — предпазливо рече той.
— Нямам оръжие — усмихна се тя. — Ако искаш, мога да ти го докажа…
— Няма нужда — поклати глава той, но тя вече беше съблякла блузата си. Насочи се към него. Искаше да върви изправена, но кората беше прекалено гладка за подобно начинание. В пълзенето липсваше онова достойнство, което в момента държеше да покаже. Все пак, без униформата на Триединния взвод, вече не изглеждаше като бременна…
— Сам виждаш, че панталоните ми нямат джобове — добави тя. — Искам да ти обясня защо не мога да се върна на Туфата Далтън-Куин…
— Защо наистина? — попита Гавинг, като напразно се опитваше да отмести поглед от гърдите й. — Искам да кажа, че желая да го чуя. Известен съм с това, че обичам да задавам досадни въпроси… — Направи опит да се усмихне, но смехът заседна в гърлото му — Всъщност, защо не разкажеш историята си пред всички?
Тя поклати глава.
— Гавинг, ако не ми помогнеш, вероятно ще ме убият… Нека ти разкажа за Триединния взвод.
— Нали вече го стори? Всички сте бойци и жени… Дори и мъжете.
— Точно така. Ако на някой мъж му се прииска да бъде жена, той постъпва в Триединен взвод. Същото върши и жена, която не желае да забременее. Така изпълнява дълга си към племето, без да прави деца…
Гавинг направи опит да проумее нещата:
— Значи те карат да се биеш, след като не искаш деца, така ли?
— Точно така. Не само да се биеш, но и всичко останало, което е свързано с опасност. Ето виж това… — Панталонът й се смъкна към глезените, а Гавинг засрамено отмести очи. Въпреки това забеляза огромния белег, който се спускаше на половин метър от ребрата към бедрото — … Това е спомен от опашката на една птица-сабя. Спасих се благодарение на летящата шушулка. Ако не беше се задействал навреме, със сигурност щях да бъда изхвърлена в небето.
Замълча, изведнъж несигурна дали трябва да се гордее с подобни неща. Но вече беше късно. Всъщност, по-добре да види белега още сега, вместо при друг случай…
— Неотдавна и ние се бихме с птица-сабя — рече Гавинг. — Бяхме трима, върнахме се двама…
— Тези птици са изключително опасни.
— Вярно. А ти не харесваш мъжете, така ли?
— Наистина не ги харесвах, особено когато бях на четиринадесет…
— Но нима някой може да се налага на едно четиринадесетгодишно момиче? — учуди се той.
До този момент тя мислеше, че никога вече няма да се усмихне. Оказа се обаче, че не е така.
— Вероятно съм им се струвала привлекателна. Те всички… всички ми досаждаха и единственият начин да се отърва беше да постъпя в Триединния.
Той чакаше.
— Сега обаче съм на двадесет и две и искам да променя живота си. Трудно е, защото в Триединния взвод си изработваш определен начин на мислене… Само загатване за желание като моето се наказва със смърт… — Усети, че повишава глас и си наложи да шепне: — Той ми каза, че трябва да се срамувам от себе си. Може би щеше да ме издаде… Но това вече е без значение, тъй като нямам намерение да се връщам обратно.