Той понечи да я докосне по рамото, но навреме се овладя.
— Не бива да се притесняваш за това. Така или иначе сме заковани тук и не можем да мръднем никъде. Ако можехме, най-доброто решение би било да намерим свободно дърво.
— Аз пък искам да правя бебета — каза тя и зачака.
Вероятно най-сетне беше разбрал, тъй като не помръдваше.
— С мен? — Гласът му беше шепот: — Защо точно с мен?
— О, по дяволите! Защо просто не… Е, добре, с кой друг? Образования живее само с фантазиите си. Алфин го е страх да не падне. Клейв? Доволна съм, че е тук, той е добър водач. Но такива като Клейв ме принудиха да постъпя в Триединния! Той ме плаши, Гавинг. Докато с теб не е така, въпреки че те видях да убиваш Сал и Смита… — Разбра, че е сбъркала, още докато думите излитаха от устата й.
Той видимо се разтрепери.
— Аз не ги мразех, Миния! Но те ни нападнаха, без да кажат дума. Бяха твои приятелки, нали?
Тя кимна:
— Денят започна лошо, много лошо… Но аз няма да се върна.
— И всичко стана заради една ветрилна гъба!
— Не ме отблъсквай, Гавинг. Не бих могла да го понесла…
— Не те отблъсквам. Просто никога преди това не съм го правил.
— Аз също.
Тя свали панталоните си, но нямаше въже, за да ги привърже. Забелязал това, Гавинг се ухили. После заби един клин в кората и върза две въжета за него. С едното прикрепи панталоните на Миния, към тях добави своите дрехи. Другото въже върза около кръста си.
— Гледал съм — призна с неохота той.
— И това е нещо… Аз нищо не съм виждала.
Ръката й докосна това, което доскоро беше скрито под панталоните му. Преди години някакъв мъж беше пъхнал насила члена си в ръката й, но той не изглеждаше така. Този тук се променяше пред очите й. Да. О, да…
Беше се надявала, че нещата ще се получат от само себе си. Оказа се, че не е така. Свикнала да използва краката си като допълнителен чифт ръце, тя ги протегна и го придърпа към себе си. Очакваше болка — знаеше за нея от колежки, постъпили в Триединния, след като бяха изгубили девствеността си. Но Миния не се страхуваше от болката, отдавна беше свикнала с нея.
Гавинг като че ли пощуря. Сякаш се опитваше да превърне двамата в едно същество. Тя го притискаше към себе си, единственото й желание беше нещата да следват естествения си ход. Но внезапно установи, че и на нея й става нещо! До решението за този акт стигна хладнокръвно, но сега всичко в нея се променяше… Да, искаше й се да останат слети завинаги, ръцете и краката й се вкопчиха в него с отчайваща сила. Но не, ето, вече се разделят!… След миг всичко свърши…
Проговори едва след като успя да напълни дробовете си с въздух:
— Никога не ми бяха разказали, че е толкова хубаво…
— На мен ми го казваха и се оказаха прави… — изпусна една дълбока въздишка Гавинг. — Хей, не те ли заболя? — Отдръпна се от нея и погледна надолу: — Има кръв… Не е много, но все пак има…
— Заболя ме, но аз умея да търпя, Гавинг. Боях се, че така и ще си умра девствена.
— Аз също — тъжно кимна той.
Една ръка стисна глезена на Образования и го избави от кошмарите.
— Какво има? — стреснато се надигна той.
— Има ли причина Гавинг да не може да прави бебета? — попита Мерил.
— Че какво да прави тогава, гъби ли? — промърмори Образования и замаяно се огледа: — С коя, с пленницата ли?
— Да. Нямам причина да им преча, но искам да ги държа под око… В случай, че онази е намислила нещо друго… Но някой трябва да застане на пост.
— Защо точно аз?
— Ти се случи най-наблизо.
— Добре — протегна се Образования. — Ти върви на пост, а пленницата остави на мен.
— И така става — засмя се Мерил.
Дочул гласове, Образования предпазливо надникна зад ръба на кората. Голи както майка ги е родила, Гавинг и Миния се рееха в небето, вързани за някакво въже.
— Ние сме сто седемдесет и двама — каза Миния. — Което означава, че сме два пъти повече от вас, така ли?
— Горе-долу.
— Щяхме да пренаселим туфата. Службата в Триединния взвод е по-скоро начин за спасение, отколкото наказание. Не трябваше да имаме толкова много деца. А мен ме биваше, знаеш… Умея да се бия като дявол.