— Наистина ти прочетох всичко.
Поверителна информация!, скръцна със зъби Клейв. Реши при първа възможност да види какво още крият тези „касети“. Ще не ще, Образования ще трябва да му ги прочете!
Прозрачната опашка на Моби се раздвижи. Очевидно беше усетил бодежа на стрелите и сега се опитваше да се измъкне. В същия момент го застигнаха и другите стрели. Една се заби в опашката, друга в бузата… Това предизвика няколко конвулсивни движения на перките, туловището започна да се извърта. Трета стрела го улучи на сантиметри от главното око и то бавно се извърна по посока на нападателите.
— Алфин, нави ли въжето?
— Още не.
— Побързай, да те вземат мътните! Останалите да се привържат здраво!
Гигантската уста се разтвори и започна да се приближава, сякаш изпълнила цялото небе. Ръката се протегна напред.
— Не е ли време да го раним? — извика Алфин.
Клейв остави металния лък и взе харпун.
— По дяволите, дано това се забие в опашката му!
Моби сякаш го чу, опашката му плесна и се завъртя към тях, предизвиквайки ураганно течение. Туловището започна да кръжи, сякаш звярът беше решил да огледа обстановката. Клейв изчака още малко и хвърли харпуна. Острието потъна дълбоко в месестата част, непосредствено пред прозрачната перка. Моби потръпна и се впусна в бяг.
Но „ръката“ се протегна напред и встрани, огромните закривени нокти замалко не докопаха Гавинг, който изкрещя и се оттласна в небето. Въжето се изпъна и го завъртя около ръба на кората. Миния нададе боен вик и замахна към „ръката“.
— Твърда е като камък — отбеляза тя и бързо отскочи назад.
Вторият харпун на Клейв полетя към огромната муцуна и прободе устната на създанието миг преди въжето да го дръпне обратно. Големите костени пръсти застрашително се свиха над главата на ловеца. Сабята на Миния се заби в един от тях с огромна сила. Отсечената част бързо се отдалечи в небето, а Моби побърза да прибере ръката си. Устата му се затвори — очевиден признак на капитулация. Туловището започна да се изтегля назад, страничните му перки се завъртяха на високи обороти.
Гавинг се набра по въжето и скоро отново стъпи на кората. Запъхтени и напрегнати, всички наблюдаваха отстъплението на Моби.
Корковият сал рязко се разтърси. Моби спря и се обърна назад, сякаш да се увери, че парчето кора се движи след него. После се понесе напред.
Над гладкото езерце проблесна слънчев лъч, лек ветрец накъдри повърхността. Под водата се движеха тъмни сенки. Самотен семенник беше пуснал мустачета по посока на езерцето, макар да се намираше на цял километър височина. Гавинг неволно облиза изпръхналите си устни, измъчван от жестока жажда.
А в пространството наоколо се рееха десетки хиляди тонове вода.
Клейв с усилие спря да ругае, поклати глава и каза:
— Съжалявам. Надявах се, че Моби ще се насочи към водата, за да се гмурне в нея и да се спаси от нас.
Гавинг отвори уста, поколеба се за миг, после каза:
— Аз съм виновен, идеята беше моя…
— Нищо подобно — поклати глава Клейв. — Аз съм Председател и отговорността не може да се прехвърля на друг… Все пак струваше си да опитаме!… Сега обаче много бих искал да знам накъде ни влачи проклетият звяр.
Изчакаха малко и получиха отговор.
Очите на Гавинг пробягаха по контурите на Мъгливия пръстен, които постепенно се губеха в гълъбовосивите водни па̀ри на хоризонта. Сред тях се виждаше нещо като фигура от клечки за зъби — най-вероятно горичка от дървета-интеграли. Още по-нататък, на десетки хиляди километри разстояние, бушуваха бледите урагани на Голд. Далечната Туфа беше някъде по средата, между Голд и дъгата на Вой…
Виждаше едновременно всички небесни тела, които го бяха смайвали като дете. Веднъж Харп подхвърли, че все някой ден ще ги види. Други, по-трезви граждани, бяха твърдо убедени, че подобно нещо не може да се случи… Те знаеха, че Дървото се движи по силата на природните закони и никой от обитателите му не може да го напусне.
Но ето, че това се беше случило. Гавинг не само беше напуснал дървото, но и се беше оженил. И сега блуждаеше в пространството с устни, напукани от жажда…
Племето Куин се беше струпало в предния край на корковия сал. По настояване на Клейв всички бяха с раници на гърба. Председателя беше прав — всичко можеше да се случи. За съжаление обаче не се случваше нищо, само мечтаното езерце продължаваше да се отдалечава в небето.
— Толкова близо и едновременно с това толкова далеч — мрачно промърмори Образования. — Свършиха ли се шушулките?