— Клейв, виждам хора — обади се той. — Тук е населено.
— Не само е населено, но и доста напечено — изръмжа Клейв. — Те се бият, по дяволите! Само това ни липсва, още една битка… Това пък какво е? Образовани, виждаш ли онова нещо там, което прилича на подвижна кутия?
— Да.
— Е?
Гавинг също забеляза странния предмет — като тухла със заоблени ръбове. Той плавно се отдалечаваше от мястото на битката. Покрай външните му страни, изработени от блестящ метал, висяха хора. Това очевидно беше някакво непознато превозно средство…
— Никога не съм виждал подобно нещо — поклати глава Образования. — Звездна работа.
В задния край по ъглите на металната кутия имаше по четири конусообразни отвора, плюс един — далеч по-голям — в средата. От тях изригнаха тънки, синкаво-бели пламъци; като светлината на Вой. Непознатата машина спря, направи маневра и се насочи обратно към бойното поле.
— Това би трябвало да свърши работа — промърмори зад гърба му Клейв.
Гавинг се обърна и видя последната летяща шушулка в ръцете на новия Председател. Очевидно искаше да ориентира сала така, че да поеме удара от приземяването със задната си част. Правилно, каза си младежът, после затвори очи и зачака. Джунглата остана точно под тях…
Гавинг отвори очи и видя птицата. Главата му се въртеше, остра болка пронизваше дясната му ръка, стомахът му правеше отчаяни опити да се избави от съдържанието си.
Птицата имаше форма на торпедо, голяма колкото едър човек. Висеше над него с разперени криле, напълно неподвижна. Дълбоко хлътналите й очи внимателно го изучаваха. Над главата й стърчеше остър гребен, подобен на трион. Опашката й беше нещо като ветрило с ребра, от които стърчаха остри нокти.
Гавинг се огледа за харпуна, изпуснат при падането. Откри го на няколко метра встрани. Отказа се да го използва, измъкна ножа и започна да разчиства зеленината, в която беше потънал до кръста.
— Аз съм месо — прошепна на птицата той. — А ти? Надяваше се, че думите му прозвучаха заплашително.
Птицата сякаш се двоумеше. Към нея се присъединиха още две мълчаливо го загледаха. Намеренията им бяха очевидни.
От зеления облак изскочи още една птица, опашните й нокти замалко не отнесоха главата на Гавинг. Той успя да клекне в зеленината, наполовина скрит под сала. Стори му, че вижда ирония в очите на трите гадини, които продължаваха да го наблюдават.
Идилията свърши, когато един харпун с въже се заби странично в тялото на нападателката.
Тя нададе грозен писък, разкривайки странни, подобни на трион зъби под човката си. Започна да се мята като бясна, човката й напразно се опитваше да измъкне харпуна. Оказа се, че на тила й има трето око, точно зад гребена.
Очевидно решили, че представлението става опасно, трите зрителки плеснаха с криле и отлетяха.
Вкопчил пръстите на краката си в гъсталака, Алфин бързо събираше въжето и теглеше птицата към себе си, готов да я довърши с ножа. Това даде възможност на Гавинг да докопа собствения си харпун. Замахна и го заби в опашката на птицата, Алфин свърши останалото. Ръкавите му се напоиха с розова кръв, на лицето му изплува широка усмивка. Бръчките се стопиха, срещу Гавинг сякаш стоеше друг човек.
— Обяд! — обяви той и замаяно тръсна глава: — Още не мога да повярвам, че оцеляхме!…
В продължение на всичките тези години, прекарани в Туфата Куин, Гавинг нито веднъж не беше виждал усмивка върху лицето на Алфин. Нима е възможно човек да е нещастен у дома и напълно щастлив, когато е изгубен в небето?
— Ако се бяхме ударили в нещо твърдо — каза Гавинг, — при тази скорост щяхме да се пребием. Имахме късмет.
От зеленината започнаха да се измъкват и останалите крушенци. Мерил, Джаян, Джини, Образования… Зърнал фигурата на Миния, Гавинг извика от радост и скочи да я прегърне.
— Къде е Клейв? — попита Алфин.
Крушенците започнаха да се оглеждат. Образования се привърза с въже към ръба на сала, после се оттласна по посока на вятъра.
— Не го виждам никъде — обяви миг по-късно той.
Джаян и Джини започнаха да ровят в гъсталака.
— Спрете, ще се изгубите! — извика Миния и понечи да ги последва.
— Тук е, намерихме го!
Оказа се, че Клейв се намира точно под сала. Отместиха с дружни усилия кората и го измъкнаха. Беше в безсъзнание, но от устата му излитаха тихи стенания. Кракът му беше жестоко счупен в бедрото, бялата кост стърчеше през дупката на ужасна рана.