Ловците освободиха Алфин и той се ококори. Краката му докоснаха платформата, едновременно с това се затвориха и клепачите му. Изръмжа в знак на протест и отново заспа. Двамата мъже в тъмночервени дрехи бяха принудени да го отнесат на ръце.
Жена с миловидно лице, която едва ли беше на повече от двадесет години, бавно пристъпи към четящото устройство и касетите на Образования.
— На кого принадлежат тези неща? — попита тя.
— Мои са — обади се Образования някъде над главата на падащия Гавинг.
— Остани при мен — заповяда жената. — Умееш ли да ходиш? Съдейки по ръста ти, вероятно си бил обитател на дърво…
Образования докосна платформата, олюля се, но успя да запази равновесие.
— Мога да ходя — обяви той.
— Изчакай ме. Ще отидем до Цитаделата с помощта на КАРМ.
Поведоха Гавинг и Алфин към голямата колиба. Образования ги проследи с очи. Гавинг би му помахал за сбогом, но ръцете му още бяха вързани. Дребен мъж, наконтен в блестяща алена туника, изскочи пред него и тикна в ръцете му огромна птица, която с положителност тежеше повече от него.
— Вземи да я носиш — изръмжа той. — Случайно да умееш да готвиш?
— Не.
— Тръгвай тогава — смушка го дребосъкът.
Гавинг пое подире му, отмятайки полупрозрачната опашка на мъртвата птица. Къде ли отведоха жените?
Миг по-късно ги зърна. Бяха в другия край на площадката, отвъд корпуса на летящата кутия. Миния също го видя и започна да се дърпа.
— Почакайте! Това е моят съпруг!
Макар и с доста забавени движения вследствие на упойката, Гавинг хвърли птицата в ръцете на трупоносеца, който се строполи под тежестта й. Възнамеряваше да хукне към Миния, но двама едри мъже го стиснаха за китките още преди да беше направил първата крачка. Вероятно бяха подготвени за подобна реакция. Единият му нанесе силен удар с юмрук, главата му се завъртя. В следващата секунда се озова във вътрешността на колибата.
Пленникът напрегнато изучаваше Лори, нейният поглед също издаваше любопитство. Беше слаб и жилест мъж на нейните години, с няколко сантиметра по-висок. Косата и брадата му бяха руси, несръчно подстригани. Беше невероятно мръсен. Струйка засъхнала кръв се проточваше от дясното слепоочие до челюстта му. Приличаше по-скоро на трупоносец, падащ от небето върху парче кора, отколкото на учен.
Но очите му бяха умни и проницателни.
— Какво ще стане с тях, гражданко? — попита той.
— Наричай ме Чирак на Учения — отвърна Лори. — Кой си ти?
— Аз съм Учения на Племето Куин.
Това я разсмя.
— Ще ми бъде трудно да те наричам Учен! Нямаш ли име?
— Имах — намусено отвърна мъжът. — Викаха ми Джефър.
— Е, добре, Джефър. Забрави за останалите. Качвай се в КАРМ и гледай да не пречиш на пилота.
— КАРМ? — озърна се озадачено той.
Жената потупа металния корпус на кораба и произнесе името му сричка по сричка:
— Карго-ремонтен модул. Съкратено: КАРМ. А сега влизай вътре!
Образования се подчини, измина няколко крачки и спря. Главата му започна да се върти във всички посоки, сякаш искаше да види всичко наведнъж. Тя го остави на спокойствие. Разбираше го добре — малцина бяха трупоносците, виждали как изглежда вътрешността на КАРМ.
Срещу огромния, извит като свод прозорец-екран от дебело стъкло, бяха наредени десетина стола. По стъклото личаха някакви образи, които очевидно не бяха нито отражения, нито картина отвън. Бяха в самото стъкло — сини, жълти и зелени линии, примесени с букви и цифри.
Пространството зад столовете беше празно. От стените стърчаха странни метални пръти и примки от яко въже — очевидно за прикрепяне на товар. Макар и доста просторна, командната кабина заемаше не повече от една пета от обема на летателния апарат. Какво ли запълваше останалото?
При движение от задните ноздри на КАРМ излиташе огън. Очевидно нещо гореше и то беше в огромни количества, които заемаха по-голямата част от обема му. Горивото вероятно се движи с помощта на помпи и Бог знае какви още чудесии. Като онези, чиито имена беше срещал в касетите: двигател за височина, система за осигуряване на живота, компютър, сензор за маса, ехо лазер…
Упойката отслабваше и в душата му нахлу страх. Дали ще успее да разчете тези цифри в стъклото? Дали някой изобщо ще му позволи това?
Пред прозореца се настани мъж в синьо облекло. Среден на ръст и не особено едър, но все пак прекалено висок за стола. Облегалката за глава стигна едва до лопатките му.