— Ще го загубя — въздъхна Джини. — Той ще дойде, но аз ще го загубя. Джаян носи дете от него, следователно аз ставам излишна…
— Клейв ви обича и двете — каза Миния, макар да нямаше никаква идея за чувствата на Клейв.
— Ние вече принадлежим на ловците — поклати глава Джини. — Погледни, те вече са тук.
Миния намръщено се огледа. Дали Джини не преувеличаваше? Погледът й откри нещо в зелената стена, която обграждаше Трапезарията, тъмна сянка скрита в полумрака. След това забеляза още две, четири, пет… Наистина бяха мъже. Замълча.
Отведоха ги до ръба на устата, почти под големия резервоар, закрепен на мястото, където клона излизаше от ствола. Миния погледна надолу. Отпадъци, боклуци, две тела върху платформи изцяло покрити с плат. Когато отново се обърна видя, че придружителките им са съблекли дрехите си.
Хванаха ги за ръце и ги отведоха под огромен резервоар. Една от надзирателките дръпна някакво въже и върху тях плисна вода. Миния потръпна от изненада. Жените извадиха някакви плъзгави буци, потъркаха телата им с тях, след това им ги подадоха.
Миния за пръв път виждаше сапун. Не беше страшно. Надзирателките също се сапунисаха, след това пуснаха водата да тече върху тях. Накрая се избърсаха с дрехите си и отново ги навлякоха. На Джини и Миния връчиха алени наметки.
Кожата на Миния пощипваше от сапунената пяна. Пончото се оказа прекомерно голямо за нея, тъй като беше правено за високите хора от джунглата. Но повече я притесняваше червения цвят. Цял живот се беше обличала в червено. Тук пленниците носеха същите алени дрехи, с които у дома се обличаха гражданите.
Надзирателките ги отведоха при масата, където раздаваха храна. Четири готвачки — всички до една високи жени от джунглата, разливаха в купи с извити навътре ръбове някаква яхния от зеленчуци и пуешко месо. Миния и Джини се настаниха на един жилав клон и започнаха да се хранят. Храната беше по-лека от тази, с която беше свикнала в Туфата Далтън-Куин.
До тях се настани някаква друга пленница. Беше на средна възраст, висока около два метра и половина. Ходеше леко и очевидно се чувстваше добре в течението на Дървото Лондон.
— Ти май умееш да ходиш — извърна се към Джини тя. — От дърво ли си?
Джини не отговори.
— От дърво, което се разпадна — отвърна вместо нея Миния. — Аз се казвам Миния Далтън-Куин, а това е Джини Куин.
— Хелн — представи се непознатата. — Тук никой не използва фамилни имена.
— От колко време си тук?
— От около десет години. Някога бях Картър. И се надявам, че някой ден отново ще бъда…
— Бягство?
Хелн сви рамене.
— Все си мисля, че те ще се опитат да направят нещо. Преди не успяха. Както и да е, вече имам деца.
— Женена ли си?
— Не ти ли казаха? — изгледа я Хелн. — Ние сме собственост на гражданите. Може да ни има всеки мъж, който ни пожелае…
— Вече се досетих — въздъхна Миния и хвърли бегъл поглед към храсталаците. — Онези там май ни избират, а?
— Точно така — кимна Хелн и погледна нагоре. — Яжте по-бързо, иначе рискувате да останете гладни.
Двама мъже изскочиха от сенките и тръгнаха към тях. Стъпваха с лекота по преплетените клони на пода.
Миния ги наблюдаваше, продължавайки да се храни. Мъжете спряха на няколко метра и зачакаха. Наметките им бяха по мярка, наситени с ярки цветове. Единият каза нещо, което Миния успя да долови: „Тая с охлузванията счупи ръката на Карал…“
Хелн не им обръщаше внимание и Миния се опита да стори същото. Вдигна празното канче и попита:
— Какво да правя с това?
— Върни го на готвачките, ако междувременно не те вземат — отвърна Хелн. — Но според мен ще си имате компания. Изглеждате като граждани, а мъжете харесват това… — На лицето и се изписа гримаса: — Докато нас ни наричат „гигантите от джунглата“.
Промените станаха прекалено много. Нима само три Сънни периода я деляха от нейния собствен свят, в който нито един мъж не би посмял да я докосне? Какво ли ще стане, ако окаже съпротива? Какво ще си помисли Гавинг? Дори ако все пак успеят да се спасят?…
Дали някой ще ме спре, ако тръгна към устата на дървото, запита се тя. Всички ще си помислят, че искам да го „нахраня“. Един къс спринт в тази посока ще бъде достатъчен. После скачам в небето и край. Не изпитваше страх. Вече се беше губила в небето, но успя да оцелее.
Проблемът е как да даде знак на Гавинг, за да скочи и той… Той може би е лишен от подобен шанс. А може и да отхвърли идеята й като абсолютно налудничава.