— Е, добре, Джефър. Отсега нататък трябва да ме считаш за свой Проверяващ.
— Добре, Учени.
— Наричай ме Кланс. Как се чувстваш?
Образования внимателно мереше думите си:
— Чист съм, нахранен съм, намирам се в безопасност. Бих се почувствал още по-добре, ако зная, че и останалите от Племето Куин са добре.
— Те ще бъдат изкъпани и нахранени, ще получат нови дрехи. А децата им ще получат всички шансове да станат пълноправни граждани. Същото важи и за теб, Джефър, независимо от това дали те държа тук или не… Убеден съм обаче, че в туфата ще ти бъде досадно.
— Така мисля и аз, Кланс.
— Добре. Това означава, че от днес нататък имам двама чираци.
— Това е нечувано! — избухна Лори. — Току-що уловен пленник се озовава право в Цитаделата! Нима военната флота няма да…
— Военната флота да върви по дяволите! — отсече Кланс. — Цитаделата е моя!
Глава петнадесета
Дървото Лондон
Гавинг се озова на велосипеда, заедно с още трима трупоносци.
Слабото притегляне му пречеше да натисне педалите. Дебело въже го придържаше към рамката. Без него положително би полетял в небето. След първия урок имаше чувството, че е окуцял за цял живот. Но после нещата се оправиха. Продължителните ежедневни упражнения го калиха — краката вече не го боляха, мускулите станаха като камък.
Велосипедът беше изработен от стари метални части. При движение скърцаха и изпускаха воня на гранясала животинска мазнина. Рамката беше масивна, от дялано дърво. Преди време скоростите са били шест, сега две липсваха.
Рамката беше прикрепена към ствола. Тук туфата беше по-рядка. Трупоносците бяха заобиколени от зеленина. По-голямата част от туфата беше под тях. Можеха да откъснат по някоя шепа зеленина и да ядат, докато въртят педалите. Работеха голи, от тях струеше пот и се стичаше по лицата и под мишниците им.
Високо горе по ствола бавно се спускаше дървена кутия. Друга се намираше далеч от тях, почти невидима.
Гавинг натискаше педалите машинално, очите му бяха насочени към спускащия се асансьор. Работата беше механична, очите и мислите му се рееха свободно.
Наоколо се издигаха още доста съоръжения. Това ниво се използваше за промишлени цели, работниците бяха само мъже. Очевидно на Дървото Лондон мъжката работа се отделяше от женската, поне за пленниците. Понякога наоколо се появяваха деца, в очите им грееше огромно любопитство. Днес обаче беше пусто.
По всичко личеше, че обитателите на Дървото Лондон използват каторжен труд от незапомнени времена. В тази насока съвсем не им липсваше опит. Разделяйки Племето Куин, те лишаваха членовете му от всякаква надежда за бягство. Гавинг си даваше ясна сметка, че дори да получи шанс, той не би избягал без Миния. Но как да я открие?
Въртеше равномерно и гледаше ураганите в източния край на Мъгливия пръстен. Голд беше необичайно близо. Това го накара да си припомни далечното, полузабравено детство. Когато Голд мина край тях, за да промени всичко…
Джунглата се простираше на стотици километри отвъд външната туфа. Отдалеч приличаше на зелена пухкава топка, напълно безобидна. Как си, Клейв? Запази свободата си, благодарение на един счупен крак… А ти, Мерил? Разбра ли най-сетне, че твоите недъгави крака все пак свършиха някаква работа? Дано не сте станали пленници на обитателите на джунглата! Дано все още сте живи!
По време на последните осемдесет и пет дни, или двадесет сънни периода, дървото беше отнесено към източния край на облака. По време на пътуването дотук чу твърдения, според които Дървото Лондон може да се придвижва самостоятелно. Но доказателства за това не видя. От време на време валеше дъжд, вероятно дървото беше събрало достатъчно вода…
Асансьорът спря в нишата си, от кабината започнаха да излизат пътници. Гавинг и останалите прекратиха въртенето.
— Това са хора от военната флота — изпъшка Хорс. — Идват за жени.
— Какво? — погледна го с недоумение Гавинг.
— Гражданите населяват външната туфа. Видиш ли, че с кутията слизат само мъже, трябва да знаеш, че идват за жени.
Гавинг отмести поглед.
— Девет сънни периода — каза Хорс.
Беше някъде над петдесетте, с три сантиметра по-нисък от Гавинг. Имаше плешива луничава глава и невероятно силни крака. Въртеше педалите повече от две десетилетия.
— След четиридесет дни ще се срещнем с жените. Няма да повярваш какво ми става само като си помисля за това!