Работното време не беше строго определено. Пристигнеш ли по-късно, трябва и да работиш до по-късно. Надзирателите не се престараваха особено. Миния обаче се стараеше и още как! Всичко вършеше както трябва. Беше решила да бъде образцова, поне докато дойде време за нещо по-друго.
Опита се да си припомни нюансите в говора на Карал. Акцентът на гражданите беше странен и тя се мъчеше да го научи.
Всичко й се виждаше странно. В душата й бушуваха противоречиви чувства — условният рефлекс, според който сексуалното насилие е олицетворение на богохулство, и желанието й да живее.
Победи желанието за живот. Ще върши всичко безупречно, както трябва.
Джини се изправи, придърпа пончото към коленете си и хукна на запад.
Миния изкрещя. Беше твърде далеч, за да стори нещо друго. Втурна се подир Джини, размахвайки ръце. Това привлече вниманието на две надзирателки, които бяха значително по-близо до мястото. Моментално преценили какво става, те също се затичаха.
Джини прескочи последната стена от зеленина и се хвърли в небето.
Миния продължаваше да тича. Надзирателките (Хариет и Длорис — гигантки от джунглата на средна възраст с груби лица) стигнаха до ръба. Длорис завъртя над главата си въже с тежест. Пусна го на втория кръг. Хариет изчака малко, после стори същото. Не уцели и започна да навива въжето. Длорис загуби равновесие и тялото й се олюля.
Миния стигна до ръба точно в момента, в които камъкът на Хариет се завъртя около Джини. Длорис хвърли за втори път, използвайки факта, че Джини се бори с въжето на Хариет. А Джини изведнъж се укроти и позволи на Хариет да я придърпа.
Сгуши се, полегнала на една страна и покрила лицето си с длани. Наоколо се събраха любопитните каторжнички. Длорис се зае да ги разпъжда, а Хариет обърна Джини по гръб, хвана я за брадичката и измъкна лицето й от шепите. Клепачите на близначката останаха здраво стиснати.
— Госпожо Надзирател, позволете да привлека вниманието ви…
Длорис вдигна глава, изненадана от резкия тон на Миния.
— По-късно — рече тя.
Джини се разрида. Раменете й се тресяха като Дървото Далтън-Куин в деня на разпадането си. Хариет я погледа известно време, после я покри с едно пончо и седна до нея.
Длорис се обърна към Миния:
— Какво има?
— Ако Джини опита отново и успее, това ще се отрази зле върху вас, нали?
— Може би. И какво от това?
— Близначката й е в групата на бременните. Джини трябва да я види.
— Това е забранено — уморено отвърна гигантката от джунглата.
Миния се беше научила да не обръща внимание на гражданите, когато говорят така.
— Тези момичета са близначки, цял живот са били неразделни. Трябва да се видят за няколко часа и да си поговорят.
— Казах ти вече — забранено е.
— Тогава проблемът си е изцяло ваш.
Длорис й хвърли поглед, изпълнен с раздразнение.
— Я върви да работиш с командата за боклука… — заповяда тя, после в очите й се появи колебание: — Не, почакай. Първо поговори с Джини, стига тя да е склонна на разговори…
— Слушам, госпожо Надзирател. Моля и аз да бъда проверена за бременност, в удобно за вас време…
— По-късно.
Миния се наведе и зашепна в ухото на Джини.
— Джини, това съм аз, Миния. Говорих с Длорис. Тя ще направи опит да те събере с Джаян.
Джини остана стегната като топка.
— Джини, Образования е успял. Той е в Цитаделата, където живее техният Учен.
Никакъв резултат.
— Само се дръж. Дръж се. Нещо ще стане! Говори с Джаян. Може би тя знае нещо повече… — По дяволите, сигурно има още нещо, което непременно трябва да й каже! — Разбери къде държат бременните жени. Виж дали Образования слиза да ги преглежда. Може би го прави. Кажи му, че се държим. Чакаме.
Джини не помръдна, но най-сетне отговори:
— Е, добре, чувам те… Но не мога да го понеса. Не мога!
— По-твърда си, отколкото мислиш.
— Ако още един мъж ме вземе, ще го убия!
Някои от тях обичат жени, които се съпротивляват, помисли Миния, а на глас каза:
— Имай търпение. Изчакай момента, когато ще можем да избием всички.
Джини не отговори, но тялото й започна да се изправя.
Глава шестнадесета
Тътенът на бунта
Гавинг се събуди от докосване по рамото. Огледа се без да помръдва.
Хамаците бяха наредени по три един над друг, той спеше най-горе. В светлата рамка на вратата се очертаваше черният силует на надзирател. Вероятно дремеше седнал — нещо съвсем лесно при слабото притегляне на Дървото Лондон. Алфин се беше облегнал на колоната, към която беше привързан хамака на Гавинг. В шепота му се долавяше възторжена възбуда: