Десетки дни бе прекарал в унес, потопен в кошмара на болката. Източени, нечовешки високи създания се носеха около него в най-различни посоки; зелени фигури изчезваха като призраци в тъмнозеления фон, тихи гласове шепнеха непознати слова, приглушени от вечното шумолене на гъсталака. Трудно му беше да разбере кога е в съзнание и кога бълнува…
Но Мерил беше съвсем реална. Старата безкрака и мрачна Мерил му беше позната до болка. Всички останали бяха пленници на ловците…
— Всички, освен нас. Досещам се защо ни оставиха и ще ги накарам да съжаляват за това!
В продължение на дълго време болката му пречеше да се замисли върху собственото си падение: един водач на ловна експедиция, останал без подчинени; един Председател без племе. Племето Куин е мъртво… Непрекъснато си напомняше, че депресията е неизбежен спътник на възстановяването от тежко нараняване. Криеше се в здрача на джунглата, защото се страхуваше, че раната му ще обрасне с мъх. По-голямата част от времето си прекарваше в сън. Нямаше желание за нищо друго.
Мерил не се отказваше от опитите си да го въвлече в разговор. Според нея нещата не стояха чак толкова зле. Образования беше успял да впечатли Племето Картър и крушенците бяха приети добре, макар и не като граждани.
В един момент се събуди и втренчи изпълнен с недоумение поглед в сияещото лице на Мерил.
— Те ще ми позволят да се бия! — извика тя, след което Клейв научи, че Картър замислят война срещу Дървото Лондон.
Постепенно научаваше все повече неща за хората от джунглата. Племето Картър наброяваше около четиристотин души, като половината от тях бяха трупоносци. Това като че ли нямаше отрицателни последици, защото не бяха лишени от нищо, освен от право на глас в съвета.
Видя много деца и бременни жени, признаци на глад не се забелязваха. Хората от джунглата бяха здрави и щастливи. И разполагаха с доста по-добри оръжия от Племето Куин.
Разпитаха го по време на едно от общите събрания. Трапезарията на Племето Картър представляваше просто разширение в един от тунелите, около двайсет на десет метра. За изненада на Клейв, то се оказа достатъчно, за да побере всички. Край цилиндричните стени се бе събрала гора от човешки глави — граждани, жени, деца и трупоносци. Насреща им седеше Шармана на племето.
— Имаме ли възможност да се доберем до Дървото Лондон? — попита той.
Тази информация беше „поверителна“ и разискванията върху нея се извършиха в пълна тайна, поради опасността от шпиони. Клейв можеше само да предполага изхода от тях, наблюдавайки приготовленията. Част от тях бяха огньовете, значи сигурно щеше да има война…
Вече половин ден раздухваше жаравата. Кракът не го болеше. Скоро щеше да се наложи да смени позата.
Към него се плъзна Кара. Заби харпуна си в зеленината и спря.
— Как се справяш?
— Ти ще кажеш. Харесва ли ти огъня?
Тя погледа малко и кимна с глава:
— Поддържай го по същия начин… След още няколкостотин вдишвания можеш да сложиш нов клон. Как е кракът ти?
— Добре. Може ли да поговорим?
— Трябва да проверя и другите огньове.
Думата „шарман“, който използваха в Племето Картър, очевидно беше еквивалент на „учен“. Вероятно произхождаше от думата „председател“. Същевременно Кара като че ли имаше по-голяма власт от политическия водач, наричан „Комлинк“, който имаше основната грижа за настроението на всеки от племето. Решил, че си струва да привлече вниманието на тази жена, Клейв вдигна глава и каза:
— Шарман, аз съм жител на дърво, а вие очевидно се готвите да нападнете точно такова дърво… Мисля, че бихте имали полза от моите знания.
Тя се замисли, после попита:
— Какво можеш да ми кажеш?
— Най-вече привличането. Вие не сте свикнали с него, за разлика от мен… И от ловците. Ако ти…
Усмивката й се изкриви.
— Да не би да искаш да оглавиш нашите бойци?
— Не е това. Трябва да атакувате средата на дървото и да ги принудите да излязат срещу вас именно там. Защото вече ги видях как се бият в условията на безтегловност и съм сигурен, че вие сте по-добри.
— Вече сме помислили за това — отвърна Кара, забеляза гримасата му и добави: — Не, не спирай. Радвам се, че в това отношение мненията ни съвпадат. Наблюдаваме Дървото Лондон в продължение на десетилетия, разполагаме и с информацията на двама от нашите, които преди време успяха да избягат от там. Знаем, че каторжниците живеят във вътрешната туфа, но носителят се пази по средата на дървото. И се питаме дали първо не трябва да се насочим към него…