Под „носител“ Кара разбираше онази същата летяща кутия, която отнесе хората от Племето Куин. Беше плод на непозната наука и Клейв се чувстваше неудобно от невежеството си. Тръсна глава и направи опит да разсъждава трезво:
— Видях как използват това нещо. С негова помощ прехвърлят бойците си където пожелаят, докато вие се реете из въздуха… Да. Думите ти са точни. Трябва да завземете носителя, нищо, че не умеете да го управлявате.
— Дотук добре — кимна жената.
— Шарман, аз не съм наясно относно плановете ви за атака — продължи Клейв. — Ако прецениш, че заслужавам доверие и ми кажеш нещо повече, може би ще ти дам подобри съвети…
Не за пръв път казваше тези думи. Но резултатът беше един и същ: все едно, че ги е отправил към дървото.
Кара рязко издърпа харпуна си, вейките изпукаха. По дяволите, тя си тръгва!
— И още нещо — добави забързано Клейв. — Добре познавам Образования и съм сигурен, че при първа възможност ще разбере как се управлява този носител. Същото се отнася и за Гавинг…
— Но ние няма как да научим това — отбеляза Шарманката.
— Има — въздъхна Клейв, после сви рамене и добави: — При това само един: да се свържем с Образования преди да нападнем носителя…
После бутна сух гръбначен клон във въглените и отново се зае да размахва одеялото. С крайчеца на окото си забеляза, че Кара все още не си тръгва.
— Ти се нарече Шарман… — промълви тя. — Председател на един загинал народ… Следователно знаеш какво значи да си водач. Разполагаш с тайни, които не бива да станат достояние на врага, едновременно с това си в първите редици по време на бой… какво би казал на гражданите, ако беше на мое място?
Отговорът беше повече от очевиден.
— Бих казал, че водачът не трябва да попада в плен, нито пък да бъде и разпитван — промърмори Клейв. — На твое място, Шарман, аз не бих си губил времето нито за миг. Или ще спася хората си, избивайки ловците, или ще загина!
— А Мерил?
— Тя ще се бие редом с мен. Не, няма смисъл да говориш с нея. Защото ако я пленят, аз няма да я убия…
— Благодаря за честното признание — леко се усмихна Кара.
— Защо нарече фунията „уста на дървото“?
— Сбърках, нали? Джунглата не може да се изхранва по този начин, тъй като липсва вятър. Какво представлява тази фуния?
— Тя кара джунглата да се движи. Цветовете също са част от нея. Тя се насочва към онази част на джунглата, която е най-суха. Помагат й цветовете, които отразяват слънчевата светлина по такъв начин, че завъртат джунглата във вярната посока.
— Говориш за джунглата като за живо същество, притежаващо разум — отбеляза Клейв.
— Точно така — усмихна се тя. — За разумно същество, което обаче не е достатъчно хитро. Именно с тази цел поддържаме тези огньове — те ще изсушат онзи край, който желаем ние и по този начин ще го подлъжат…
— О, така ли?
— В джунглата има десетки форми на живот. Една от тях е нещо като… като гръбнак на всичко. Намира се дълбоко надолу и се храни с умрелите неща, които се носят към центъра. Всичко в джунглата има своето предназначение. Зеленината се състои от най-различни растения, корените им са впити в това, което събира сърцето на джунглата, но след това те изгниват, сами хранят сърцето на джунглата и го защитават, ако нещо голямо го връхлети. Ние също имаме своето място. Ние сме преносители на торовете в посока надолу — мъртва зеленина, отпадъци, собствените ни мъртъвци… Освен това изтребваме паразитите, които правят дупки.
— Как се движи джунглата? Образования не знаеше това…
— Сребърните цветя я завъртат по такъв начин, че фунията се обръща към най-сухата й част. Ако сушата е прекомерна, фунията започва да изпуска гореща па̀ра.
— Добре, а после?
— Време е да гасим огньовете и аз трябва да съобщя това на всички. След това ще се върна…
Стиснала ръката на Джини, Миния следваше Длорис през извивките на тунела. Държеше момичето просто за всеки случай, тъй като устата на дървото остана далеч назад и то изгуби всички шансове да скочи в небето…
Многобройните извивки на тунела я объркваха, вече не знаеше къде се намират. Вероятно някъде около средата на клон, помисли си тя. Към края на дървото туфата би трябвало да се стеснява. Нямаше възможност да види самият ствол, но от посоката на гръбначните клони можеше да прецени, че дървото е под нея и вляво. Преди малко минаха край участък на тунела, в който се разнасяше детска глъч, примесена със сърдити викове на възрастни. Сигурно беше училище. Миния беше сигурна, че е запомнила добре местоположението му.