Клейв внимателно се придърпваше към небето. Над хоризонта се издигаше огромен облак. Повърхността на джунглата стана почти вертикална и той внимателно гледаше къде се хваща.
От зелените дълбини изскачаха бойци. Петдесетина вече бяха възседнали своите семенници. Клейв беше ядосан. Шарман му каза прекалено късно за предстоящия бой, а на Мерил така и нищо не беше обяснила… Защо? За да ги отстранят?
„Разбира се, че ще се бия, но не ми казаха навреме…“
Може би Картър имаха по-голяма нужда от трупоносци, отколкото от граждани.
Той помагаше на Мерил през гъсталака. В очите й светеше войнствен блясък.
— Ловците ни оставиха — процеди тя. — Вероятно са решили, че само ще си губят времето с нас.
— Аз бях със счупен крак — засмя се Клейв. — Но това, че оставиха и теб, наистина е една ужасна грешка!
— Не се смей, наистина е така! — отсече Мерил и размаха харпун с натопен в жълтеникава отрова връх. — Виждаш ли го това тук? Ако не умреш от него, поне със сигурност превърташ от мазилото!
Небето се запълни с огромния облак. В тъмните му дебри проблясваха светкавици. Клейв се извърна на запад и видя неясна тънка сянка. Това беше Дървото Лондон, прекалено голямо, за да потъне изцяло в облака. Беше дълго петдесетина километра, почти двойно по-късо от Далтън-Куин. Същевременно обаче надвишаваше петкратно голямата ос на джунглата.
Антон — избраният от Комлинк водач, вече бе обвил с крака огромен семенник. Той беше по-мургав от останалите членове на Племето Картър, толкова висок и слаб, че Клейв очакваше всеки момент да се счупи. Въоръжението му се състоеше от арбалет със стрели и тояга с тежък топуз в края. Ноктите му бяха дълги и изключително остри, цялото му тяло беше покрито с белези. Изглеждаше див и опасен.
Краищата на семенниците бяха запушени с дървени тапи. Боецът можеше да маневрира, променяйки разположението на теглото си. Клейв беше успял да потренира с няколко семенника и считаше, че вече ги е овладял.
Семенниците бяха повече от бойците. Около стотина бяха отделени за резерв, привързани с тънко въже. Мерил си избра един и го яхна.
— Да те привържа ли? — попита Клейв.
— Не, ще се оправя сама — отвърна тя и преметна въжето си.
Клейв сви рамене и избра един семенник за себе си. Беше по-голям от него, но тежеше не повече от тридесет килограма.
Мъжете бяха малко повече от жените.
— Забеляза ли жените? — попита Мерил. — Бият се за гражданство в Щатите Картър. Една гражданка е по-добра съпруга, а семейството получава право на два гласа в Общото събрание.
— Естествено.
— Как го правят, Клейв?
— Поверително — усмихна се той и отбягна тъпия край на харпуна й — Нямам право да говоря за това. Шарман каза, че джунглата ще мине под ъгъл спрямо дървото, на около километър от средата му. Тогава стартираме. Ще изравним скоростта си с тази на дървото, докато те все още са изплашени и не са разбрали какво става.
— А как ще се върнем?
— И аз попитах същото — изви вежди Клейв. — Лизет и Хилд ще влачат допълнителни семенници и ще останат да се реят в небето по време на битката… Което няма да ги спаси, ако ловците използват КАРМ. Затова първата ни задача е да завладеем КАРМ.
— Какво по-точно ще правим? Говоря за теб и мен…
— Ние трябва да съберем Племето Куин. Искам да поддържаме добри отношения с Щатите Картър, но племето е най-важното нещо за нас… Ех, много ми се ще да зная къде са сега всички!
Мъглата започна да ги обвива, прониквайки и в околния гъсталак. Излезе вятър, небето изчезна в бурята. Погледът на Клейв продължаваше да е прикован в неясните контури на Дървото Лондон, което бързо се приближаваше.
Най-близо до тях се оказа външната туфа — тази, която обитаваха гражданите. Следователно те първи ще забележат опасността. Към ствола летеше няколко километра зелена маса, от която всеки миг щяха да изскочат зелени бойци… Шанс да ги изненадат нямаше. Джунглата беше твърде голяма, за да се доближат незабелязано.
Реално погледнато, възможността да спасят някого беше нищожна. Щяха да причинят колкото се може повече поражения и да загинат. Защо първо не атакуват външната туфа? Биха могли да убият известно количество граждани и да се измъкнат.
Но вече беше късно. Шарман беше на километри оттук и управляваше струята пара така, че да прекара джунглата на косъм от дървото. Нямаше никаква възможност да се стигне до нея, нито пък да я убедят, че планът трябва да претърпи промяна.