Джаян не се сърдеше на децата. Тя също обичаше Клейв. Би го задържала само за себе си, ако имаше възможност… ако не беше Джини. Понякога си мислеше дали и Джини не изпитва същото.
— М-м-м… ще съберем малко зеленина преди да излезем от туфата…
Джаян спря работа.
— Клейв, никога не съм помисляла за това. По ствола няма зеленина! Няма да имаме нищо за ядене!
— Ще намерим нещо. Затова отиваме — каза Клейв нехайно. — Да не мислиш да се отметнеш?
— Твърде късно е — каза Джаян. Не искаше да добави, че въобще не искаше да ходи. Сега вече нямаше смисъл.
— Мога да те освободя. Също и Джини. Гражданите като тебе не бива да…
— Няма да остана. „Не и с Мейрин и Председателя, а Клейв да го няма.“ — Тя вдигна поглед и каза: — Мейрин.
Жената на Клейв стоеше в полумрака в далечния край на Трапезарията. Сигурно стоеше там от известно време. Беше седем години по-възрастна от Клейв, набита жена с квадратна челюст като баща й — Председателя.
Тя се обади:
— Клейв, могъщи ловецо, какви игрички играеш с тази млада жена, вместо да търсиш месо за гражданите?
— Изпълнявам заповеди.
Тя се приближи, като се усмихваше.
— Експедицията. Баща ми и аз я уредихме заедно.
— Мисли си, че ти вярвам, ако искаш това.
Усмивката й изчезна.
— Трупонос! Твърде дълго си ми се подигравал, Клейв. Ти и те. Надявам се да паднеш в небето.
— Надявам се това да не стане — каза кротко Клейв. — Няма ли да помогнеш за заминаването ни? Трябват ни одеяла. Ще бъде добре да вземем и допълнително. Девет.
— Вземи си ги сам — каза Мейрин и гордо отмина.
Тук в основните дебри на туфата Куин през гъсталака имаше тунели. Колибите се гушеха до вертикалния скат на клона, а тунелите минаваха край тях. Сега Харп и Гавинг имаха пространство, през което можеха да вървят. От лекото приливно привличане те се блъскаха и отскачаха от зеленината, като че ли бяха от въздух. Вейките около тунелите бяха сухи и голи, листата им бяха оскубани за храна.
Промени. Дните бяха по-дълги преди преминаването на Голд. Преди спяха един път на два дни, сега на осем дни. Веднъж Образования се опита да му обясни на какво се дължи това, но Учения ги завари и нахока Образования, че издава тайни, а Гавинг, че слуша.
Харп си мислеше, че дървото загива. Е, Харп беше разказвач и всяко нещастие се превръщаше в богата история. Но и Гавинг имаше чувството, че е дошъл краят на света. Почти искаше това да стане, преди да му се наложи да каже на Председателя за сина му.
Той спря, за да погледне в собственото си жилище, дълъг полуцилиндър — колибата на ергените. Беше празна. Племето Куин сигурно се бе събрало за вечеря.
— Закъсали сме — каза Гавинг и подсмръкна.
— Вярно, но няма никакъв смисъл да се държим гузно. Ако се скрием, няма да ядем. А имаме и това — Харп вдигна мъртвия мусрум, като че ли му преценяваше теглото.
Гавинг поклати глава. Това нямаше да помогне.
— Трябваше да го спреш.
— Не можех — след като Гавинг не отговори, Харп каза: — Преди четири дни цялото племе хвърляше въжета по едно езерце, не помниш ли? Езерце, не по-голямо от колиба. Като че ли можехме да го издърпаме при нас. Никой не мислеше, че това е глупаво, докато то не отмина и никой освен Клейв не се сети да отиде за готварския казан, но когато се върна…
— Не бих пратил даже Клейв да лови птица-сабя.
— Като се обърне колата… — захили се Харп. Поговорката беше древна, но смисълът ясен. Всеки глупак може да предскаже миналото.
В гъсталака имаше празнина — заграденото за пуйки място, в което бе останала само една тъжна птица. Нямаше да има други, докато не хванеха някоя дива пуйка във вятъра. Суша и глад… Понякога по ствола се стичаше вода, но никога не беше достатъчно. Все още прелитаха разни неща, месо, което можеше да бъде уловено в ревящия вятър, но това беше рядко. Племето не можеше да живее вечно само със сладката зеленина.
— Разказвал ли съм ти — попита Харп, — за Глори и пуйките?
— Не — Гавинг се отпусна за малко. Трябваше му нещо, което да отвлече мислите му.
— Това се случи преди дванадесет или тринадесет години, преди Голд да премине. Тогава нещата не отиваха към провал така бързо. Питай Образования да ти обясни защо, понеже аз не мога, но е самата истина. Ако беше просто паднала върху клетката за пуйки, нямаше да го размаже. Но Глори се опитваше да премести готварския казан. Беше го сграбчила с две ръце, а той е два пъти по-тежък от нея и тя загуби равновесие и се затича, за да не падне на земята. И тогава се вряза в клетката. Като че го беше обмислила подробно. Пуйките се промъкнаха през гъсталака и изчезнаха в небето. Хванахме може би само една трета. Тогава освободиха Глори от задължението да готви.