— Убиец! — изкрещя Лори.
— Някои хора просто не обичат да бъдат трупоносци — поклати глава Образования. — И никак не харесват ловците…
— Кланс и аз винаги сме се отнасяли добре към теб!
— Това е вярно. Но какво направихте с останалите от Племето Куин? Нима забрави, че аз съм част от него?
— Племето ти е мъртво! Вашето дърво се е разпаднало! Ние можехме да сме твоето племе, метежнико!
Образования не виждаше защо да я спира. Обвиненията на Лори донякъде бяха подобни на тези, които се въртяха в собствената му глава. Но той вече беше направил избора си.
— А имаш ли представа какво трябва да търпят нашите жени? — меко и беззлобно попита той. — Гавинг щеше да получи разрешение да види жена си след тридесетина дни, но междувременно всеки гражданин можеше да я употребява, когато пожелае. А тя е бременна. Не знае кой е бащата, аз също не съм в състояние да определя това…
— Те ще те убият! — извика Лори. — Искаш ли да чуеш какво е наказанието за бунт?
— Не се притеснявай за мен — отвърна Образования. — Виждам, че променяш темата, вероятно така ти изнася…
Тя обаче вече беше започнала да изрежда санкциите. Звучаха достатъчно застрашително и това усили решимостта му да държи вратите затворени.
Междувременно откри функциите на червения дисплей: средство за наблюдение с помощта на инфрачервени лъчи. Изключи го и тънките червени чертички по ствола изведнъж придобиха плът и кръв. Разпозна фигурите на Клейв и Мерил, преследвани от група въоръжени мъже, предвождани от някакво странно джудже в скафандър.
Клейв и Мерил! Означава ли, че Племето Картър е на моя страна? Това го избави от съмненията.
Облечените в зелено бойци наобиколиха КАРМ. Образования пусна сноп пламъци и изпепели тялото на един от оттеглящите се ловци. Стори го не от жестокост, а по-скоро за да даде сигнал на Картър. АЗ СЪМ С ВАС! Зелените униформи започнаха да се катерят по корпуса на КАРМ, ловците не се виждаха никъде…
Образования докосна двете жълти линии с върховете на пръстите си, после се обърна да поздрави високите, изпръскани с кръв гиганти от джунглата.
Гавинг почувства, че някой го изправя на крака.
— Какво става? — сънено попита той, озовал се между двама мъже, които го подкрепяха под мишниците.
— Трябват ни хора за педалите.
Четиримата ловци измъкнаха сънените каторжници от бараката и ги пришпориха нагоре по туфата. Гавинг успя да запази самообладание, Хорс беше послушен както винаги. Но Алфин протестираше високо и не спря да го прави, дори когато излязоха на осветено от слънцето място.
— Аз съм помощник на човека, който се грижи за устата на дървото! — викаше той. — Не съм някакво впрегатно добиче!
— Качваме хора към Цитаделата — поясни един ловец. — Някой трябва да смени изтощената група. Затова не дрънкай повече! Ще въртиш педалите като всички останали!
— А как да изпълнявам другите си задължения? — не мирясваше Алфин. — Какво ще кажа на Надзирателя?
— Или ще се качиш на седлото, или ще се наложи да обясняваш на твоя надзирател къде са ти заминали топките! — изгуби търпение ловецът. — При това точно преди Празниците!…
Каторжниците на платформата бяха плувнали в пот. Дишаха на пресекулки и изглеждаха полумъртви от изтощение. Моряците им помогнаха да слязат, неволно потръпвайки от допира с мократа им кожа. Поредната група униформени вече заемаше място в асансьора.
Половината небе беше зелено.
Джунглата!, изтръпна Гавинг. Джунглата беше доближила Дървото Лондон!
Край тях останаха само трима моряци. Единият беше офицер и държеше в ръце нещо от старовремската наука — говореща кутия. Останалите изчезнаха с асансьора. Гавинг се намести на седалката и напрегна мускули.
Джунглата беше атакувала Дървото Лондон. Джунглата се движеше. Кой би могъл да допусне подобно нещо? Зеленият облак, огромен и заплашителен, вече отминаваше.
Трябва да направя нещо, стисна зъби той. Но какво? Наблюдаваха го въоръжени мъже.
Дишаше тежко, асансьорът беше вече на десетки километри над него. После усети промяната. Педалите изведнъж олекнаха, неравното скърцане на предавките стана някак по-остро и пронизително. Вдигна глава.
Сандъкът на асансьора падаше, премятайки се във всички посоки. От него изскочиха сини фигурки и се понесоха към ствола. Едната от тях беше особено непохватна. Блъсна се в ствола с прекалено висока скорост, отскочи обратно и започна да пада. Сандъкът падаше още по-бързо.