Още една голяма кухина — три стаи оформени от клони. Беше празна. Гавинг каза:
— Председателя сигурно почти се е оправил от мъха.
— Вече е нощ — отвърна Харп.
Нощта беше само полуздрач, докато далечната дъга на Мъгливия пръстен прецеждаше слънчевата светлина, цял кубичен километър зеленина също препречваше пътя на светлината. Поразен от мъха можеше да излиза нощем и разполагаше с достатъчно време да вечеря.
— Ще ни види като влизаме — каза Гавинг.
Пред тях се показа светлината на огъня. Те продължиха, Гавинг подсмърчаше, а Харп теглеше закачения на въжето му мусрум. Когато влязоха в Трапезарията си бяха придали достоен вид, а погледите им не отбягваха никого.
Трапезарията беше голямо открито пространство, оградено с плетени клони. По-голямата част от племето беше оформило яркочервен кръг, в центъра се намираше готварския казан. Мъжете и жените носеха блузи и панталони боядисани с алена боя, която Учения добиваше от туфените боровинки; червеният цвят се открояваше навсякъде в туфата. Децата носеха само блузи.
Всички бяха необикновено мълчаливи.
Огънят беше почти угаснал, а в готварския казан — нещо древно, висок прозрачен цилиндър с капак от същия материал, имаше не повече от две шепи яхния.
Гърдите на Председателя все още бяха наполовина покрити с мъх, но петното беше намаляло и вече почти кафяво. Брадата му беше квадратна. Беше мускулест мъж на средна възраст, който изглеждаше нещастен и раздразнен. Гладен. Харп и Гавинг отидоха при него и му подадоха улова си.
— Храна за племето — каза Харп.
Уловът им приличаше на топчеста гъба с половинметрово стъбло, сетивата и навитото на спирала пипало се намираха под шапката. Един бял дроб минаваше централно през тялото и му даваше възможност да се движи с реактивна тяга. Част от единия му край беше откъсната вероятно от някой хищник, раната беше полузаздравяла. Видът му съвсем не беше апетитен, но общоприетите правила задължаваха и Председателя.
Той го погледна.
— Закуската за утре — каза той вежливо. — Къде е Лейтън?
— Загубихме го — каза Харп, преди Гавинг да изтърси „Мъртъв“.
Председателя беше като поразен.
— Как? — След това добави: — Чакайте, първо се нахранете.
Това беше общоприета учтивост за завръщащите се ловци, но за Гавинг забавянето бе мъчение. Дадоха им изгребаната супа от шушулки и пуешко месо. Беше само няколко хапки. Докато се хранеха в тях бяха впити гладни погледи, затова те се помъчиха да ядат колкото се може по-бързо и да върнат кратунките.
— Говорете сега — каза Председателя.
Гавинг беше доволен, че Харп започна да разказва.
— Тръгнахме с другите ловци и се катерехме по ствола. Подадохме главите си в небето и видяхме оголения ствол да отива в безкрайността…
— Синът ми е мъртъв, а тебе те избива на поезия?
Харп скочи.
— Моля за извинение. От нашата страна на ствола нямаше нищо, нито опасност, нито спасение. Започнахме да заобикаляме ствола. След това Лейтън видя птица-сабя, далеч на запад, която вятърът носеше към нас.
Председателя едвам се удържа.
— Вие сте преследвали птица-сабя?
— В Туфата Куин цари глад. Много сме навътре, твърде навътре към Вой, така казва и самият Учен. Никакви зверове не летят наблизо, нито пък вода се стича по ствола…
— Не съм ли и аз самият достатъчно гладен, за да мога да го усетя. Всяко бебе знае, че е по-добре да не се закачаш с птица-сабя. Добре, продължавай.
Харп им разказа всичко, само намекна за неподчинението на Лейтън и го представи като обречен герой.
— Видяхме вятърът да отнася Лейтън и птицата-сабя на изток, покрай оголен клон дълъг километър, след това нататък. Нищо не можехме да направим.
— Въжето му с него ли беше?
— Да.
— Може да намери някъде покой — каза Председателя. — Някаква гора. Друго дърво… може би ще успее да хвърли котва на медианата и да слезе… Е добре, но за племето Куин той е загубен.
Харп каза:
— Изчакахме с надеждата, че Лейтън може да намери някакъв начин да се върне, да се измъкне и да се закотви някъде по стеблото. Минаха четири дни. Не видяхме нищо освен мусрума, който се носеше от вятъра. Хвърлихме куките си и го уловихме.