— Предупреждавам те. Няма да я глезя и да си губя времето с нея. — Андрос пъхна ковчежето под лявата си мишница и започна внимателно да слиза по въжената стълба към очакващата го тъмнина. — Тя ще открие, че или трябва да издържи на бързината ми, или ще загине.
— Ще издържи. — Парадигнес леко се усмихна. — Дори можеш да откриеш в един момент, че едва удържаш да не изостанеш зад нея. Както ти казах, тя не е това, за което я смяташ.
Андрос се поколеба, гледайки към стареца.
— Ела с нас. Тук те чака само смърт.
Парадигнес поклати глава.
— Аз съм сакат и стар, а пътят, по който си поел не е за мен.
Андрос не отговори веднага. После неуверено каза:
— Ела. Има начини, по които бих могъл да ти помогна.
— Ще ме носиш на гръб ли? Не понасям липсата на удобства и предпочитам да умра тук, сред моите съкровища, отколкото в чужда страна. Нека боговете ви закрилят и двамата. — Той потрепери, когато в мрака навън се разнесоха пронизителни писъци. — Побързай! Трябва да си преминал отвъд стените, когато те подпалят града, иначе в тези тунели можете да се задушите от дима. — Той не изчака отговор, а бързо притвори капака и ритна килима отгоре. Андрос остана в тъмнината.
Парадигнес докуцука до стола си и се отпусна върху възглавниците. С въздишка на облекчение подпря глава на високата облегалка.
„Вихреният танцьор“ беше в безопасност. Свиреп войн като Андрос щеше да е подходящ страж за статуетката и щеше да я опази от всички, които биха я унищожили. В този свят, където господстваха и процъфтяваха грозотата, кръвопролитията и насилието, едно безкрайно красиво съкровище може би щеше да оцелее.
Писъците и звънтенето на мечове в двора се разнасяха все по-наблизо. Прониза го студена тръпка, когато осъзна, че скоро ще трябва да умре. Все още можеше да избяга, ако решеше. Въжената стълба щеше да затрудни сакатия човек, но винаги се оказваше, че и той успява да се справи с нещата, достъпни на хората, към които съдбата е била по-благосклонна.
Не! Беше уморен от мъчителното куцукане из мрака на този свят. Сигурно някъде отвъд тази земя съществува място, където душите на хората с добри сърца се носят в облаците на криле, здрави и блестящи като тези на Пегас, когото беше поверил на Андрос.
„Вихреният танцьор“.
Какво ли е да танцуваш в облаците, освободен от земните окови? За секунда му се стори, че наистина усеща в лицето си порива на вятъра. Ликуващото усещане, че летиш шеметно и бързо над планини и реки, а топлите слънчеви лъчи галят лицето ти. Дали това видение му беше изпратено от боговете, за да облекчат последния му час, или беше родено от собственото му отчаяние? Нямаше значение. Важно беше самото видение, а не откъде е дошло. Може би ако се съсредоточи достатъчно, ще успее да изживее отново това най-великолепно от всички усещания.
Парадигнес нетърпеливо затвори очи и само след миг лицето му се озари от усмивка. Продължаваше да се усмихва и когато враговете разбиха вратата и дойдоха за него.
Пламъците се виеха в нощното небе, сякаш се опитваха да свалят звездите и да погълнат небесата.
Андрос стоеше на билото на хълма, вгледан в гибелта на града под себе си.
— Той беше храбър човек — тихо каза Хиацинта до него. — Сърцето ми скърби за него.
— Парадигнес ли?
— Кой друг? — Тя се облегна на една масивна сива триъгълна скала, без да откъсва поглед от пожара. — В този град никой, освен него не го беше грижа за мен.
— Можеш ли да ги виниш?
— Ти да не вярваш на тези лъжи?
— Вярвам само на това, което мога да видя, чуя или опитам. Не вярвам на никого, докато той не докаже себе си. — Той се наведе и вдигна ковчежето, в което беше „Вихреният, танцьор“. — Но ти си доста хубавичка и не започна да скимтиш и хленчиш от бързината, с която се движихме в тунела. Смятам, че за известно време бихме могли да пътуваме заедно.
— Накъде ще тръгнем сега?
— На юг покрай брега, към Египет. Ще се наема на служба при фараона, докато спечеля достатъчно пари, за да построя кораб и да се върна в Шардана.
Тя сведе клепки, за да прикрие погледа си.
— Би могъл да продадеш скъпоценностите по „Вихрения танцьор“.
Той поклати глава.
— Парадигнес умря, за да опази това съкровище. Не бих го предал по такъв начин. — Очите му се присвиха, изучавайки лицето й. — И мисля, че ти знаеше какъв ще е моят отговор.
— Само се надявах, че това ще е твоят отговор.
Лъчезарна усмивка озари изящното й лице и внезапно Андрос разбра защо Парадигнес не искаше тя да загине. Всичките богове му бяха свидетели, че с тази жена той не се държеше мекушаво като всички останали. Бързо отклони поглед от нея.