— Същата писменост — нервно се разсмя тя. — Господи, а аз си мислех, че имам да разчитам само надписа на „Вихрения танцьор“.
— Ято нашият писар е бил плодовит.
Кейтлин кимна. Погледът й се местеше от табличка на табличка, а вълнението й се усилваше с всяка секунда.
Тя ахна, когато очите й се спряха на последната плочка, която беше извадила от нишата.
— Да — прошепна тя. — Наистина е искал да ни улесни. Гръцки.
Той се прилепи до нея, изучавайки табличката.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм.
Плочката беше разделена на две с една вертикална линия. От едната страна беше писмеността, която тя смяташе за шарданска, а от другата страна на чертата имаше гръцки букви.
— Мисля, че ги е написал заради нас. Оставил ни е табличките, а после ни дава и ключа за разчитането им.
— Тогава защо въобще не е писал на гръцки?
Тя тържествуващо се разсмя.
— Откъде да знам? Може би е искал да ни отправи предизвикателство.
— Но откъде е могъл да знае, че те изобщо някога ще бъдат разчетени? По негово време това не би било възможно.
— Знам. Розетският камък е открит през 1799 г. При тогавашното равнище на знанията са били необходими години работа, докато бъдат разчетени египетските йероглифи. — Кейтлин замислено сбърчи чело. — Препятствия. Да предположим, че е искал думите му да бъдат загубени, но не завинаги.
— Това е само догадка — рече Алекс.
Тя знаеше, че е само догадка, но продължи да следва шапката на мисълта си.
— Ако това е бил Андрос, това би обяснило защо той е основал семейната традиция да се записва историята на рода. Това би обяснило и защо потомците му са постъпвали така.
— А как е могъл да бъде сигурен, че историята или семейството ще оцелеят?
— „Вихреният танцьор“. Постарал се е съдбата на семейството да бъде непоклатимо свързана с „Вихрения танцьор“. Ако оцелее „Вихреният танцьор“, ще оцелее и родът. — Тя погледна надолу към плочките. — И ще оцелеят и легендите, които ни доведоха до тук. Така кръгът ще се затвори и… — Тя спря и вдигна поглед към лицето му, когато осъзна какво всъщност прави Алекс. Той насочваше нейните въпроси и разсъждения, за да я накара да продължи нататък, да достигне по-надълбоко. — Защо ме караш да напредвам пипнешком? Вероятно ти вече сам си стигнал до тези изводи.
— Може би. — Той грижливо започна да подрежда плочките на купчинка. — Но ти ми даде ясно да разбера, че „Вихреният танцьор“ е твоя запазена територия. Сметнах, че няма да се зарадваш на ничия помощ.
Но той беше намерил начин да й помогне и все още я оставяше да контролира положението. Топла вълна заля тялото й, когато погледна към него на светлината на фенера. Лицето му беше напрегнато, веждите му смръщени, докато той внимателно поставяше плочките една върху друга. Като момченце, подреждащо кубчета. Странно наистина, никога не си беше мислила за детство, когато ставаше дума за Алекс. Той винаги беше напълно зрял мъжкар, излъчващ интелигентност, хумор и сексуалност.
Сега можеше да усети сексуалността.
Кристално ясно усещаше силата на неговите ръце, местещи деликатните таблички с такава невероятна грижовност, начина, по който мускулите на гърба му опъваха мекия плат на джинсите, когато той клякаше. Издуването на мускулите на плещите му, когато се пресегна за последната табличка и я сложи на върха на купчинката. Внезапно й се прииска да посегне към него, да го докосне, да пъхне ръка между бедрата му…
Той се изправи и отстъпи назад.
— Аз ще нося плочките, а ти осветявай пътя с фенера. Ще се пукна от яд, ако се спъна и изпусна… — Той се стегна и тя видя как мускулите на корема му се напрягат.
Тя не можеше да диша. Не можеше да откъсне поглед от него.
— Кейтлин?
Той можеше да го види. Кейтлин усети, как в нея се надига паника. Надигна се и грабна фенерчето.
— Прав си. Не искам ничия помощ. — Тя се плъзна покрай него и бързо тръгна към изхода на пещерата.
Чу го да казва нещо, но вече беше прекалено далеч, за да различи думите. Тогава той бързо я последва, а тропането на ботушите му по каменния под отекваше между сводовете. По стените на пещерата можеше да види как сянката му я следва, увеличена до гигантски размери. Тя всеки миг щеше я застигне и това увеличи паниката, която и тъй я беше обладала.
Беше вече клекнала и тършуваше за нещо в раницата си, когато той стигна до изхода на пещерата. Без да поглежда към него, тя извади една синя пола и му я хвърли.
— Увий плочките в това и ми ги дай. Аз ще ги нося в моята раница.
Той вдигна полата от земята и уви табличките в нея. После внимателно ги остави на пода до стената на пещерата.