После започна да се измъква от нея, остави я. Можеше да го чуе в тъмнината, но в нея нямаше достатъчно сила, за да се събуди любопитство, фенерът проблесна в мрака и той го пъхна в ръката й.
— Дръж това.
Тя смътно осъзна, че я носи нанякъде. Къде отиваха?
— Седни тук за момент.
Той я остави на камъните, ограждащи топлия извор. Взе фенера от нея и го остави на съседната скала. Около него се виеха облаци пара, а по тъмната му коса и загорялата кожа на лицето и врата му се появиха капчици. Съединените им огромни сенки на стената на пещерата изглеждаха странно. Не плашещи, както преди й се беше видяла сянката на Алекс, а просто особени…
Той опита водата с ръка и после я потопи в топлия, бълбукащ извор. Приятното чувствено изживяване я измъкна от летаргията и изтощението, върна я обратно към реалния свят. Погледът й се спря върху лицето му.
— Бях груб с теб — той се усмихна лукаво. — Меко казано. Почти те разкъсах. Не искам утре да ме обвиняваш, че съм ти докарал мускулна треска.
И тя му беше помагала. Беше пощуряла, беше се държала като разгонено диво животно, чифтосващо се в мрака.
— Това… не означава нищо — каза тя, запъвайки се.
— Значи нещо. — Алекс седна на камъка и се загледа в нея, отпусната във водата. — Значи, че си жива — погледна я той в очите. — Означава, че макар майка ти да е мъртва и да смяташ Вазаро за мъртво, ти не си мъртва. Ти имаш нужди и желания, силни и слаби места, всичко, което си имала и преди. Това означава, че животът продължава.
Кейтлин смаяно го изгледа.
— Казваш, че си направил това само за да ми помогнеш?
— По дяволите, не. — Той се усмихна безгрижно. — Направих го, защото вътре в себе си те желаех толкова силно, че щях да се пръсна. Мислех, че ме познаваш достатъчно, за да не очакваш само благородни чувства у мене.
— Очаквам.
— Не, ти очакваш, аз да бъда злодеят в пиесата. Със същия успех можех да подпаля Вазаро със собствените си ръце.
— Не те обвинявам за…
— Проклет да съм, ако не го правиш. — Той уморено вдигна рамене. — Но не повече, отколкото аз сам се обвинявам. Ставай — Започна да сваля ризата си. — Хайде, ставай.
Тя се изправи в басейна и откри, че той е бил прав. Между краката й пулсираше тъпа болка.
Той я вдигна от басейна и започна да я подсушава с ризата си бързо и без видим интерес.
— Не се притеснявай. Знам, че прибързах. Всичко си е както преди, докато ти не поискаш.
Подаде й фенера, отново я взе на ръце и я занесе обратно към предната част на пещерата.
— Или докато аз отново не загубя търпение.
Той взе фенера и отиде до спалния си чувал в другия край на пещерата. Кейтлин го наблюдаваше как се намества в него. После се пресегна и изключи фенера.
Тя лежа дълго време с отворени очи, преди да заспи. Платът на спалния чувал милваше чувствено голата й плът. Тялото й още тръпнеше.
От извора е, побърза да си каже тя. Но защо го искаше отново?
Беше направила ужасна грешка. Не трябваше да допуска това да се случи. Барикадите бяха рухнали и тя вече не се чувстваше в безопасност.
Жената беше прекалено нервна. Щеше да се наложи да умре.
Изтегнал се на леглото, Ханс наблюдаваше как Жан-Мари Ньоние изприпка през стаята с торба покупки в ръце и се шмугна в кухничката, като старателно отбягваше да погледне към него. Страхът на курвата почти може да се пипне, помисли си той и това го изпълни със самодоволство и удовлетворение. Жан-Мари се страхуваше от него от момента, в който й беше позволил да го подбере като клиент от едно закътано кафене. Това беше преди повече от шест месеца. Нейният страх беше като балсам за душата му всеки път, когато идваше при нея, след като беше превивал гръб под ярема на Ледфорд.
— Донесе ли вестници?
— Да. — Тя грабна вестника от плика и хукна да му го донесе. — Хората на Краков още те търсят.
Същото правеше и Ледфорд. Ханс се усмихна при мисълта колко ли отчаян трябва да е Брайън, след като три безкрайни седмици е претърсвал цял Париж за него. Наистина беше голям късмет, че беше опазил в тайна от Брайън присъствието на Жан-Мари в своя живот. Брайън нямаше да я одобри. С нея Ханс беше господарят.
— Ще трябва да си тръгнеш от тук.
Ханс погледна студено към Жан-Мари.
— Наистина. Не мога да си позволя да те държа повече тук. Трябва да си изкарвам хляба, а не мога да доведа клиентите в къщи, когато ти си на леглото.
— Още не съм достатъчно здрав, за да си тръгна.
— Какво ще стане, ако открият, че съм те крила? Хората на Краков биха могли да нахълтат тук и да ме убият.
— Как да си тръгна? — Ханс се пресегна да вземе вестника, който тя стискаше. — За да напусна тази страна, ми трябват фалшиви документи, а нямам и пари.