— Ще намеря пари. Имам малко спестени.
— О? — Той беше започнал да разгръща вестника, но се спря и я погледна с подновен интерес. — Трябва ми също пластичен експлозив и часовников механизъм. Смятам да изпратя колетчета с малка изненада за Ледфорд и Краков.
— Само ми кажи къде да ги купя и ще ти взема.
— Наистина си нетърпелива да ми видиш гърба — иронично се намръщи той. — Не ме ли обичаш вече?
— Разбира се, че те обичам. Не те ли приютих, не намерих ли лекар, на който може да се има доверие? — Тя преглътна. — Просто си мисля, че ще е по-безопасно и за двама ни, ако напуснеш Париж.
— Може би си права — каза разсеяно Ханс. Беше зърнал заглавието на вестника. Тъпата мръсница не му беше казала за призива на Краков. Навярно си мислеше, че Ханс се интересува само от новините, които са пряко свързани с него.
Това вече беше сериозно. Срещата, за която Ледфорд беше казал на Ханс. Бързо прехвърли вестникарската статия. Срещата беше насрочена чак след три седмици, за 26-ти ноември, и то в Истанбул. Поради сегашната популярност на Краков, върху Картрайт беше оказван значителен натиск, за да се появи там, но въпреки това имаше силни съмнения дали старата дама ще приеме поканата.
Тя щеше да дойде. Краков и Ледфорд щяха да се погрижат всички да дойдат като овце на заколение.
Но Ледфорд нямаше да е единственият касапин там. След три седмици Ханс отново щеше да е здрав. След три седмици той щеше да е готов за Ледфорд.
— Кога ще си тръгваш? — В гласа на Жан-Мари се прокрадваше нетърпение.
— След три седмици. Ако успееш да ми намериш документи.
— Три седмици?
Можеше да види разочарованието по лицето й и това внезапно го изпълни с ярост. Тя да не си мисли, че на него му е приятно да лежи изнемощял и безпомощен в нейния скапан пансион? Той изруга под нос и видя как разочарованието й се смени със страх. Така беше по-добре. Тя трябва да знае кой командва тук. Ако беше научил нещо от Брайън, то беше колко опияняващо може да е чувството, че контролираш друго човешко същество. Беше виждал удоволствието по лицето на Брайън всеки път, когато потискаше Ханс. Сега Ханс беше този, който потиска.
— Първо ще ми трябва паспорт, турска виза и толкова пари, колкото успееш да събереш. После ще поговорим за пластичния експлозив. Разбра ли?
Тя побърза да кимне.
— Сега ми донеси моя нож и едно огледало.
Очите й уплашено се разшириха.
— Ножа ти?
— Действай.
Тя бързо отиде до отсрещния край на стаята, взе огледалцето от чантата си и му го донесе.
— Ножът ти е в чекмеджето на нощното шкафче.
— Донеси го.
Тя взе кожената кания и му я подаде.
— Сега дръж огледалото пред мен.
Тя седна на ръба на леглото му и вдигна огледалото пред лицето му.
— Какво смяташ да правиш?
Огледалцето трепереше в ръцете на Жан-Мари. По дяволите, тя да не мисли, че той би могъл да се огледа по този начин?
— Дръж го неподвижно — нетърпеливо каза той.
Огледа се. По бузите му имаше само златист мъх, но след три седмици той щеше да се сгъсти в брада. Спря се на облака от златна коса, обвиващ лицето му. Извади ножа от калъфа, стисна кичур коса и го отряза с острото като бръснач оръжие.
— Не! — дръпна се Жан-Мари, когато Ханс насочи студения си поглед към нея. — Исках да кажа… беше толкова хубава.
Той не й обърна внимание. Стисна меката златиста маса. Хубава. Той не беше хубав. Не беше слабак, в какъвто Брайън се опитваше да го превърне. Когато приключеше с това и си възвърнеше приличния вид, щеше да покаже на курвата кой командва тук. Беше прекалено болен, за да я изнасили, но нямаше причина да не я потормози малко. Да види, как тези печални очи го гледат така, че той да се чувства като истински мъж.
Внезапно му хрумна нещо, което го накара да се усмихне. Може би като свършеше със своята прическа, трябва да се погрижи да направи една и на Жан-Мари. Много старателно подстригване. Това щеше да е все пак някакво забавление, а тя беше общо взето скучен компаньон. Но той знаеше, че същата нервност и стеснителност, които го бяха привлекли, щяха да се превърнат в сериозен недостатък, щом тя излезеше извън контрола му.
Да, щом измъкнеше от нея всичко, което му трябва, щеше да се наложи жената да умре.
Снегът започна да се сипе преди зазоряване. По обяд, когато Алекс и Кейтлин стигнаха в селото, джипът им беше покрит със сняг.
До него беше паркиран друг джип. На покрива му седеше Кемал и клатеше крака.
— А, идвате най-сетне — пъргаво скочи от покрива той. — Чудех се дали да не тръгна да ви търся. Радвам се, че ми го спестихте.