Мълчание на другия край на линията.
— Мъртъв?
— Не, но му е нужна медицинска помощ и не иска тукашната полиция да се намесва.
— Още ли е в Истанбул?
— Да. — Тя накратко му разказа какво е станало. — Каза да ви предам, че е бил Ферацо.
— Дайте ми адреса ви там.
Тя му даде адреса и обясни как да се стигне до къщата.
— Ще изпратя някого там до четиридесет и пет минута. — Макмилън замълча. — Вие ли сте Кейтлин Вазаро?
— Да.
— Разкарайте се от него.
Пръстите й се стегнаха около слушалката.
— Какво?
— Първо онази каша във Вазаро, сега това. Вие сте мишената. Не искам Каразов да е край вас, да го вземат дяволите.
Кейтлин затръшна слушалката, без да отговори.
— Идва ли някой? — Кемал излезе от стаята на Алекс с леген вода. — Още е в безсъзнание.
— Макмилън каза, че ще изпрати човек до четиридесет и пет минути.
— Добре. Това човек на Ледфорд ли беше?
— Да, казва се Ферацо. Те… смятат, че той е човекът, който е убил майка ми и Питър Московел.
— И стреля по хубавото момиче от снимката?
Кейтлин кимна.
— Лош човек. — Кемал занесе легена в кухнята и изля кървавата вода в мивката. — Грешката е моя. Аз го доведох до вас.
— Можеше да ни намери и иначе.
Кемал поклати глава.
— Не внимавах достатъчно. Дори не усетих, че ме следят. — Подпря легена на мивката. — Може би не съм толкова добър, колкото винаги съм си мислел. Отрезвяваща мисъл.
— Всеки може да сбърка.
— Не и по такъв начин. — Лицето му беше необичайно мрачно. — Можеше да умреш. Алекс е почти мъртъв. Съжалявам, Кейтлин.
— Стига толкова. Сега трябва да се захващаме за работа и да оправим всичко.
Той лукаво се усмихна.
— Много си великодушна, Кейтлин.
А не беше великодушна към Алекс, осъзна внезапно тя. Каза му, че само тя е виновна за това, което стана във Вазаро. Но в сърцето си не искаше да повярва в това, защото не можеше да понесе сама да поеме цялата вина.
Изпитвам нужда да ти подаря нещо.
В съзнанието й отекнаха думите на Алекс, казани точно преди тя да забележи Ферацо. Е, беше й подарил нещо. Почти й беше подарил живота си и още можеше да умре заради това, че се беше опитал да я спаси.
— Не — поклати глава тя. — Грешиш. Изобщо не съм великодушна.
Обърна се и се насочи през стаята към спалнята на Алекс.
Алекс се върна в съзнание чак към четири часа на следващата сутрин. Кейтлин дремеше в креслото до леглото му и внезапно се събуди.
Алекс я гледаше. Сините му очи блестяха на светлината на лампата.
— Здрасти. — Тя разтърси глава, за да прогони последните остатъци от съня. — Ще се оправиш. Куршумът само одра слепоочието ти, но и това е доста сериозно. Докторът каза, че било равносилно на удар с чук. Имаш сътресение на мозъка и трябва да пазиш леглото още една седмица.
— Ферацо?
— Изчезна в тълпата, след като стреля.
— Каза ли на Макмилън?
Тя кимна.
— Той изпрати лекаря.
Алекс леко се усмихна.
— С максималната възможна бързина.
— Каза ми да се разкарам от теб.
Усмивката му изчезна.
— Да го вземат дяволите. Забрави за това. Сега не мога да те пусна. Още си в опасност. Трябва да останеш, докато всичко приключи.
Тя помълча малко, после го попита:
— Как се чувстваш?
— Главата ми ще се пръсне.
Тя потръпна.
— Беше почти като предишния път. Все си мисля за майка ми…
— Катрин… — Алекс също се смълча за миг. — На сутринта искам да се обадиш на Джонатан. Не му казвай какво е станало тази нощ. Предай му, че според мен конференцията за Обединена Европа може да изкара Ледфорд от дупката му и ще можем да го хванем. — Очите му се затвориха. — И не се отдалечавай от вилата, докато… — Той спря.
— Докато?
— Дай на Макмилън време да оправи Ферацо.
Да оправи Ферацо? А, той имаше пред вид Макмилън да има достатъчно време, за да уреди убийството на Ферацо. Потръпна от откритата бруталност на думите.
Алекс навярно беше усетил нейното отвращение, защото отново отвори очи.
— Необходимо е. Той пак ще се опита.
— Не споря. Смятам, че светът няма да загуби от липсата на Ферацо.
В погледа на Алекс проблесна изненада, после устните му се разтегнаха в уморена усмивка.
— В крайна сметка може би и ти ще намериш мястото си в моя свят.
Очите му отново се затвориха и след секунда той спеше дълбоко.
Кейтлин се отпусна в креслото и се вгледа в лицето му.
Неговият свят. Нейният свят. Двата свята сякаш се преливаха, ставаха едно цяло. Тя вече не знаеше къде е нейното място. Това, което изглеждаше ясно и безспорно в дните на отчаяние след смъртта на майка й, сега сякаш се разтваряше и губеше във въздуха. Тя вече не беше наивната девойка, която Алекс срещна, когато за пръв път дойде във Вазаро. Но не беше и жената, която стоеше на хълма и гледаше останките на Вазаро. Тя се променяше, развиваше се, ставаше…