По дяволите, не знаеше каква става. Сега в нея царуваше хаос от объркани и противоречиви чувства. Един Бог знае до каква магия щяха да доведат тези чувства, когато кристализират.
Но когато видя Алекс окървавен на улиците на пазара, беше открила една непоклатима истина. Истина, с която трябваше да се изправи лице в лице и да се пребори.
Глава седемнадесета
— Ферацо.
Ферацо скочи в просъница. Очите му трябваше да привикнат с мрака на хотелската стая. Беше превъртял два пъти ключа на вратата, но шепотът сякаш идваше не от фоайето, а от стаята.
Чу нещо. Звук, изшумоляване, движение.
Нещо.
Ръката му се плъзна под възглавницата и напипа дулото на пистолета.
— Ферацо.
Ферацо се изтърколи от леглото и тежко се строполи на пода, напрягайки поглед да открие нещо в тъмнината.
Една сянка се мярна вляво от завесите на прозореца. Той запълзя на четири крака край леглото.
— Ти ме използва, Ферацо.
— Кой, по дяволите, си ти?
— Мразя да бъда използван.
Думите не идваха откъм прозореца, а от противоположния ъгъл на стаята. Как се беше скрил там? Ферацо се извъртя с лице към ъгъла.
Там нямаше никой.
— Смятам, че човек трябва да знае, когато умира.
Гласът отново идваше откъм прозореца, но там нямаше нищо, да го вземат дяволите.
— Да умра? Няма да стане, кучи сине.
— Алекс Каразов е мой приятел.
Накарай го да говори. Скоро ще го засече къде е.
— Не исках да очиствам Каразов. Грешка беше. Целта беше оная Вазаро!
— Но все пак ме използва, за да ги откриеш.
Господи, това беше само напереното хлапе, което го отведе до Каразов и жената. Ферацо усета прилив на облекчение и предпазливо се надигна. Нямаше опасност. Щеше да се оправи с момчето без затруднения. Нямаше начин едно наперено вчерашно хлапе да го…
В мрака светна фенерче и ръката на Кемал се материализира в нищото и се стовари под носа на Ферацо с безпогрешна точност, трошейки костите и размазвайки ги към мозъка.
След две секунди той беше мъртъв.
— Не трябваше да ставаш от леглото. — Кейтлин вдигна поглед от списанието и се намръщи, като видя Алекс, който беше застанал напълно облечен на прага на своята спалня. — Знаеш, че докторът каза да лежиш една седмица. Минали са само четири дни.
— Достатъчно добре съм. Не мога да остана в това проклето легло и минута повече. — Той тръгна към нея през дневната. — Какво четеш?
— Нюзуик. Има статия за Краков.
— Ами френското списание?
— Препрочетох го вече четири пъти. Трябва ми време да го асимилирам. Кемал ми донесе цял куп книги и списания от международната книжарница в града.
Тя наблюдаваше Алекс, който се наведе да вземе един брой на Пари Мач. Следобедните слънчеви лъчи, заливащи стаята, осветяваха върха на тъмната му коса и подчертаваха ярко бялата квадратна превръзка на неговото слепоочие. — Не трябва и да четеш. Лекарите забраниха.
— Глупости. — Той започна да трупа списанията на разбъркана купчина върху масичката за кафе. — Не мога да лежа тук и да вегетирам. Само ще взема тези и ще ги прехвърля набързо.
С внезапна болка Кейтлин си спомни за онази нощ в лабораторията, когато той я видя с ръце, пълни с книги. Единствено тогава го беше виждала така неспокоен и потиснат, както очевидно беше сега.
— Не! — Тя стана и измъкна списанията от ръцете му. — Може би утре. Докторът ще дойде пак утре сутринта и ще го попитам дали може да четеш по малко.
Той се намръщи.
— Ще трябва да звънна на Джонатан. Онази проклета машина трябваше вече да е дошла.
— Наистина дойде. Кемал я донесе от офиса на Американ експрес. Накарах го да я сложи в кабинета.
— Защо не ми каза?
— Защото знаех, че веднага ще се хвърлиш да я инсталираш. Сега седни, а аз ще ти направя чай. — Тя тръгна към кухничката. — Щом го изпиеш, може да се върнеш в леглото.
— Тази рана не е нищо. В Спецназ нямаше да ми дадат за нея повече от половин ден в леглото.
— Тогава трябва да са били невероятно тъпи.
Алекс продължаваше да я гледа изправен.
— Няма ли да седнеш? — попита го тя, отчаяна. — Сега не си играеш на мъже с малките ти приятели — войничета. От теб се очаква да бъдеш интелигентен човек със зрънце здрав разум.
На лицето му се мярна изненада, после той неохотно се усмихна и се отпусна в люлеещия се стол, който тя му показа.
— Така е по-добре. — Чайникът започна да свири. Тя го свали от печката и направи чай. — Защо си бил в Спецназ?