— Може ти да поиграеш с мен сега.
— Не. — Той идваше по-близо с всяка дума, всеки жест, а тя трябваше да поддържа дистанцията. По дяволите, тя дори не знаеше дали той не изпитва към нея просто някаква смесица между похот и чувство за дълг. — Ще трябва да почакаш Кемал.
Той се вгледа в нея. Беше благодарна, че в стаята се е смрачило и не може да види изражението й.
— Мога да чакам — меко каза той и се обърна.
И тя разбра, че не става дума за идването на Кемал.
Кемал изтегли една карта и хищно се усмихна.
— Отново ще те заколя. Можеш още сега да се предадеш.
— Ще се държа до край. — Алекс погледна картите си. — Днес следобед позвъних на Макмилън да уреди Ферацо да не се мотае наоколо и да не заплашва повече Кейтлин.
Кемал хвърли двойка пика.
— И как е очарователният мистър Макмилън?
— Озадачен.
— Това е съдбата на хората с бедно въображение.
— През нощта, когато бях прострелян, Ферацо е бил убит в хотелската си стая.
— Не искаше ли тъкмо това? Сега Кейтлин е в безопасност.
— Това не го е направил човекът на Макмилън.
— Нима?
— Трябва да открия кой го е направил.
— Какво значение има?
— Не ми харесва идеята, че на сцената се появява нова фигура.
Кемал се засмя и поклати глава.
— Аз го направих.
Алекс замръзна.
— Ти си убил Ферацо?
Кемал сви рамене.
— Боях се, че човекът на Макмилън няма да се задейства достатъчно бързо.
Алекс изпитателно го гледаше.
— Но това не е било всичко.
— Той ме използва, за да стигне до вас — простичко каза Кемал. — Мразя да ме използват. Мисля, че и с теб е горе-долу така, нали?
Алекс остана смълчан за миг.
— Да. — Той сведе отново поглед към картите. — Поел си голяма отговорност. Това може да не хареса на Макмилън. Той обича сам да командва парада.
— Беше изолиран случай и няма да се повтори. Не обичам да убивам. Имам нежна душа. — Той разтвори три попа. — Какво ще кажеш за това?
Алекс захвърли своите карти.
— Нежна като на тигър.
— Само когато е необходимо. — Лицето на Кемал внезапно стана сурово. — Във всеки от нас има частица от дивака. Ето защо ни е даден разум, с който да избираме. Всеки ден сме изправяни пред избор дали да мразим или да обичаме, дали да бъдем добри или зли.
— И ти на кое се спираш?
— Зависи какъв е залогът. Понякога ни се иска да бъдем добри, но трябва да правим компромиси.
— Ферацо компромис ли беше?
— Не. — Кемал се усмихна нежно. — Не се наложи да правя компромис. Той ме използва и рани моя приятел.
Пръстите на Алекс стиснаха по-здраво картите.
— Ти си мой приятел — каза Кемал. — Не знаеш ли това?
Алекс безмълвно се вгледа в него.
— Не трябва да отговаряш. Знам, че ти е трудно — продължи Кемал.
— Какво ми е трудно?
— Да повярваш на някого дотолкова, че да го наречеш свой приятел. И аз имам подобен проблем. — Черните очи на Кемал внезапно проблеснаха дяволито. — Разбира се, за мен остава утехата да знам, че всеки на този свят гори от желание да се сприятели с човек, който има забележителни качества като мен.
— Не бих използвал точно думата забележителни.
— Зашеметяващи, ослепителни, гениални?
— Пак не попадаш точно в целта.
— Хубав, талантлив, изку…
— Не мога да издържа повече. Въздухът в тази стая се замъгли.
— Просто съм честен. — Кемал се отпусна в стола си. — А ти честен ли си с мен?
— Относно твоите забележителни качества?
— Не. — Кемал махна към колодата карти върху завивките. — Аз взех последните три ръце. С твоята фотографска памет би трябвало да си спомняш какви карти съм хвърлил. Да не ме оставяш да печеля?
— Не. — Погледът на Алекс се плъзна встрани, после се върна върху картите. — Паметта беше доста обременителен талант, но аз се научих да я обуздавам.
— С какво би могла да ти попречи?
— Така играта става по-интересна. Не държа чак толкова да побеждавам.
Кемал продължи да го гледа, усмихвайки се разбиращо.
— Пък и това е малка отстъпка, която човек прави. — Алекс вдигна поглед внезапно се усмихна и добави — Когато е с приятел.
— Събуди се, Кейтлин.
Кейтлин се надигна в леглото. Сърцето й бясно туптеше. На светлината на лампата Алекс се виждаше като масивен силует на прага.
— Какво има? Ледфорд ли?
— Не. Всичко е наред. Не можах да заспя и реших, че трябва да поговорим. Искам да ти покажа нещо.
Тя хвърли поглед към часовника на нощното шкафче.
— В четири и половина сутринта ли?
— Защо не се облечеш и не дойдеш с мен?
Кейтлин разтърка сънените си очи.
— Не можем ли да изчакаме. Толкова ли е важно?
— За мен е.