— Мариса. — Челси поклати глава — По дяволите, дори от болничното легло тя се опитва да ми подрежда живота. Тя ли те повика?
— Преди два дни. — Джонатан я хвана под ръка и я преведе през фоайето към изхода. — Добре си побъбрихме. Когато я видях за пръв път, усетих само ведростта, която излъчва. Но тя определено се е метнала на майка си.
— Което значи?
Джонатан се ухили.
— Твърдоглава е като дявол. Успя да ме убеди с дипломатичността на посланик, но ми даде недвусмислено да разбера, че трябва незабавно да си размърдам задника, да отида в Истанбул и да те наглеждам.
— Не се нуждая от наглеждане.
Джонатан отвори вратата на таксито, чакащо до бордюра.
— Тогава ти ме наглеждай. — Даде бакшиш на носачите и влезе след нея в таксито. — „Хилтън“ — каза той на шофьора.
— Смятам да отседна в „Шератон“.
— Направих резервации в „Хилтън“.
— Тъкмо затова трябва да отседна в „Шератон“.
Джонатан поклати глава.
— Искам да си при мен.
— Ти дори не трябва да си наблизо. Казах ти…
— Знам какво ми каза. Нещата се промениха.
— Не чак толкова.
— Нямам намерение да споря с теб, Челси. — Той хвана ръката й. — Налагаше се да дойда в Истанбул независимо дали ти си тук или не. Питър беше мой приятел. Не заслужаваше да го застрелят като животно. Ледфорд трябва да бъде спрян.
— Ледфорд. Неговите яйца трябва да бъдат отрязани, а косматото му тяло заляно с газ и хвърлено на клада.
Джонатан леко се усмихна.
— И аз казах същото.
— По-дипломатично. Ти винаги казваш нещата както трябва.
— А ти винаги казваш неукрасената истина. Кое е по-добро? Истината или дипломацията?
Тя неохотно се усмихна.
— Виждаш ли? Пак го правиш.
Ръката на Джонатан стисна по-силно нейната.
— Както и да ги казвам, думите ми никога не стигат до теб, Челси.
— О, стигат. Просто не мога да се вслушам в тях. Медиите ще…
— Истанбул не е като кошер, пълен с нагли репортери. Никой няма да разбере, че сме тук.
— Всеки втори репортер в Европа ще се приземи следващата седмица в Истанбул, за да отразява конференцията за обединена Европа.
— Можем да променим нещата, когато поискаме.
— Алекс и Кейтлин са тук, в Истанбул. Може би ще бъде добре да отседна при тях.
— Дори не знам къде са. Алекс се бои за безопасността на Кейтлин и няма да рискува да издаде адреса си. Каза, че щял да се свърже с мен в „Хилтън“.
В такъв случай тя нямаше реално оправдание да не остане с него. Челси усети такъв прилив на радост, че се побоя да го погледне в очите, докато питаше.
— Направи ли резервации за отделни апартаменти?
Джонатан се усмихна.
— На различни етажи.
Челси се отпусна на кожената седалка.
— Предполагам, че за известно време ще бъде безопасно. — И побърза да добави. — Но само за няколко дни.
Джонатан се наведе и я целуна по бузата.
— Ще поговорим за това по-късно.
В три часа сутринта стана пробивът.
— Успях. — Кейтлин нетърпеливо погледна през рамо към Алекс, седнал в креслото в другия край на кабинета. — Мисля, че се получи.
Той скочи.
— Сигурна ли си?
— Прекалено съм уплашена, за да съм сигурна. Провери принтера.
Тя зададе командата и стаи дъх. Компютърът разчете символите и тя включи принтера.
Алекс се надвеси над машината, която започна да изплюва получаваната информация.
— Алекс?
Той прочете:
Аз, Андрос от Шардана, ви поздравявам и възнасям…
Кейтлин нададе радостен писък, скочи иззад бюрото и хукна към принтера.
— Успяхме!
Алекс се ухили, обърна се да я хване и я завъртя във въздуха.
— Дяволски си права. Наистина успяхме.
Тя се откопчи от него и се наведе над принтера, за да прочете думите, които машината бълваше.
Аз, Андрос от Шардана, ви поздравявам и възнасям благодарствена молитва към боговете, че е останал някой, който да прочете моите думи. Докато седях тук, се чудех дали варварите няма да доведат света до гибел, преди да се сдобият със знанието, необходимо за разчитане на тази табличка. Битката е магьосница — изкусителка както би трябвало да знам аз, който откликнах на нейния призив. А варварите обичат войната дори повече от стражите на „Вихрения танцьор“. Нали разбирате, те не се бият по-добре, но повече се радват. Може би Великите лечители на Шардана са имали по-голям успех, отколкото твърдят, в обуздаването на насилието в нашите души. Често съм си мислил, че нашето призвание е повече да защитаваме техните тайни, отколкото да изкупим склонността към насилие у нас.
Сега няма да пиша повече. Дадох ви достатъчно думи за вашата цел. Не съм учен, а този начин на писане е толкова груб, че ме влудява и кара да се чувствам безсилен. Защо варварите тъй и не измислиха саавзена?