— А как ще се измъкнем от „Харема“ след разговора с Ирмак?
— По същия начин, по който ще влезете — през „Кафас“, като всички доволни клиенти. Само трябва да се увериш, че Ирмак не е вдигнал тревога.
— Ще го направя, ако се добера до него.
— Вярвам ти. Имам безкрайно доверие в теб. Ще се видим в къщата, когато всичко това свърши. Ще съм приготвил кафе и ти ще ми разкажеш подробно за вечерното развлечение.
— Помни, че не ти плащам, за да правиш кафе.
— Как можеш да кажеш такова нещо, след като аз планирах цялата операция? Сега ти само трябва да я изпълниш.
— Само?
— Мозъците винаги са по-ценни от мускулите. Прекрасно е, когато човек има и двете — както е при мен, но съм сигурен, че ти можеш да компенсираш всяка липса с…
— Довиждане, Кемал.
— Довиждане, Алекс.
Както предсказа Кемал, Алекс и Кейтлин без проблем преминаха край двамата пазачи в дрехи на евнуси, които стояха на вратата между „Кафас“ и „Харема“. Щом влязоха вътре, ги поеха момичета в червени дрехи. Обикновено те се осведомяваха за желанията на клиентите и ги придружаваха до вратата, зад която ги чакаше избраното удоволствие.
Алекс и Кейтлин се озоваха в просторна стая с огледала на тавана и двете врати. Плътен бял килим покриваше тюркоазеносините плочки, а леглото беше в същия цвят и с меки възглавници, като за халиф. Тя се опита да се усмихне, кръстосвайки из стаята.
— Казваш, че това място е като фантазията на султана. Мили Боже, това е прекалено ласкателно — въздъхна тя. — Колко време трябва да останем тук?
— Докато дойде Мелис. Кемал не уточни. — Алекс все още стоеше на вратата. — Безпокоиш ли се?
— Малко — намръщи се тя. — За пръв път съм в харем.
— Аз също.
Върху маса от палисандрово дърво блестеше кристална кана с вино. Алекс отля в две чаши от рубинената течност и й подаде едната. Кейтлин неуверено отпи.
— Прекалено сладко е, като всичко в тази стая. Доста е силно.
— Е, за какво да си говорим?
— Моля?
— Нали трябва да правим нещо. Нямаме голям избор, освен ако не искаш да използваме стаята по предназначение.
Тя изведнъж си представи мъжете и жените в „Кафас“, които се извиваха, възбуждаха и сливаха телата си. Представлението тази вечер изобщо не я беше впечатлило и тя бе чакала по-скоро да свърши.
— Не искам — добави тя.
— И аз — отвърна Алекс.
— Ще може ли Ирмак да ни каже къде е Ледфорд?
— Ако той е Циганина, а не просто негов човек, трябва да знае. Ще трябва да…
Леко почукване на вратата прекъсна Алекс.
— Мелис? — Кейтлин остави чашата си на шкафчето.
— Вероятно. — Той бързо отиде да отвори.
— Дойдох за вас.
— Ти ли си, Мелис?
— Да. — Дребното, изящно дете, което се вмъкна в стаята, не изглеждаше на единадесет години, както им беше казал Кемал. Златистата му коса се спускаше на вълни върху раменете, а то носеше викториански костюм — колосана бяла дреха със сатенен колан в прасковен цвят, бели чорапи и черни лачени обувки. — Трябва да изчакаме един момент. — От вълнение цветът на лицето й се променяше под фината кожа и думите едва излизаха от устата й. — Кемал каза, че трябва да сте в пълна безопасност. Пазачите отидоха в стаята на Симал, но ние трябва да почакаме, докато започнат.
— Да започнат ли? — После Кейтлин разбра и стомахът й се сви. Запита се дали тази Симал е толкова малка, колкото Мелис. Когато Кейтлин беше на възрастта на Мелис, тя тичаше сред цветята на полето и си играеше с приятелки. Тя едва каза:
— Трябва да направим нещо, Алекс. Не мога да гледам как…
— Зная. Ще направим нещо — отвърна Алекс. — Първата крачка е да се отървем от Ирмак.
— Кемал мисли, че вие ще ни помогнете, ако и ние ви помогнем — прошепна Мелис, а малката й ръка нервно оправяше бялата колосана пола. — Тук не ми харесва. Искам да се махна.
Болезнен спазъм сви гърлото на Кейтлин.
— Ще се махнеш оттук. Знам как се чувстваш.
Мелис спря замислен поглед върху лицето на Кейтлин и бавно поклати глава.
— Не — каза тя. — Вие сте много мила, но не разбирате. — Тя се обърна и отвори вратата. — Аз ще вървя напред. Следвайте ме на четири крачки.
Те преминаха празния коридор и Мелис спря пред една от вратите.
— Аднан — каза тя тихо. — Сега трябва да вървя, иначе ще ме уволнят.
Тя се спусна безшумно по коридора като мъничък призрак от минала епоха.
— Чудя се кой, по дяволите, ще я уволни. Иска ми се да убия този Ирмак — свирепо подметка Кейтлин.
— По-спокойно — отвърна с мрачно лице Алекс, докато отваряше вратата — Всичко с времето си. Обещавам ти, че ще я измъкнем оттук. Аз самият искам да го убия, но това не е…