— Той е умен и хитър, но е човек. Можем да го победим.
— Наистина ли? Какво го е накарало да стане такъв?
Тя очакваше Алекс да й помогне да си обясни Ледфорд и той се помъчи да измисли нещо, което да й помогне.
— Не зная. Доколкото ми е известно, е имал нормално детство. Той е син на свещеник от малко градче в Айова. Спомням си, че когато и двамата бяхме в ЦРУ, той звънеше на майка си по телефона за рождения й ден.
— По някакъв начин това го е направило по-лош. Какво си му сторил, че толкова много иска да ни накаже?
— Той искаше да е в същото положение като Макмилън с всички благоприятни възможности за допълнителни печалби. Когато аз се махнах от представителството, той загуби работата си. Никой не е предполагал, че ще ми позволи да разбера какво се е случило в Афганистан.
Тя го погледна изпитателно.
— Те ми поставиха задача извън контекста. Показаха само цифри, променливи и една територия. Искаха да знаят откъде и кога ще премине някаква армейска част. Беше лесно да се отгатне и аз бързо реших проблема им. — Той се усмихна горчиво. — Макмилън продаде информацията на КГБ. Предполагаемата армейска част беше едно село от невинни хора, които въстанически предводител извеждаше към пакистанската граница. Те бяха изклани.
— Това не е твоя грешка. Ти не си знаел.
— Това не ми даде да спя по-спокойно, когато Павел ми разказа какво се е случило. Аз единствен бях решил загадката. — Той стана и я изправи на крака. — Днес беше дяволски лош ден. Защо не си лягаме?
— Не още. Не искам толкова скоро да заспя, мислейки за Ледфорд. Ще включа холограмата още един път, преди да си легна. Идваш ли?
След прекарания ден Кейтлин трябваше да е толкова уморена, колкото и той, но тя все още не искаше да спре. Такава беше и във Вазаро, когато Алекс я срещна за пръв път — понасяше нещастията и все пак се бореше за живот. Гледайки я, Алекс почувства дълбок, почти болезнен прилив на нежност. Той плъзна ръка около кръста й.
— Ела.
Този път се получи.
— Ти наистина ли го направи?
— Сигурен съм — Алекс погледна току-що появилата се сложна комбинация от числа и се усмихна.
— Ще се отвори ли статуята?
— Сезам, отвори се!
— Това е пещерата на Аладин — Кейтлин се засмя колебливо.
— Има връзка. Както казваше Андрос на Парадигнес: „Богатства, каквито не сте и сънували, лежат в Шардана.“
— Но ние няма да ги открием, докато не намерим истинския ключ. — Кейтлин се беше загледала в изумрудените очи на холограмата. — Трябва ни „Вихрения танцьор“.
— Скоро ще го имаме. Вече сме по-близо до него.
— Да, близо сме.
— Как да те накарам да останеш в леглото си? Тук навън е дяволски студено. — Алекс стегна колана на хавлиения си халат, вървейки по градинската пътека към пейката, където беше седнала Кейтлин. Знаеш ли, че е почти три часа?
— Не ми е студено. Не мога да заспя.
— За Ледфорд ли мислиш? Или за „Вихрения танцьор“?
— Не, децата не ми излизат от ума — Бялата кадифена дреха на Кейтлин беше като сребърно петно на лунната светлина, а стройното й тяло изглеждаше крехко като стеблото на лилия. — Аз бях толкова щастлива, Алекс. През целия си живот съм тъгувала, когато нещата не ставаха така, както аз желаех, а виж сега какво ми се случи.
— Вазаро ли имаш предвид?
— Да. И „Вихрения танцьор“ — меко добави тя. — Вазаро беше действителността, а „Вихреният танцьор“ — мечтата. Независимо какво ще се случи за в бъдеще, винаги ще си спомням за това. А тези деца за какво ли ще си спомнят?
— Те трябва да създадат други, по-добри неща, за които да си спомнят.
— Няма да е същото. — Тя наведе замислено глава. — Мислиш ли, че Челси ще убеди хората от социалната служба да пуснат за малко децата във Вазаро? Да се работи с цветя е много здравословно. Тя бързо добави: — О, не веднага. Може би другата година, като разчистим развалините и отново посадим цветя.
— Ще го направим ли, Кейтлин? — отвърна той.
— Разбира се. — Тя коленичи на земята и зарови ръце в пръстта. — Погледни само този пясък. Цяло чудо е, че тук изобщо растат цветя. Напомни ми да питам Кемал откъде да взема хубава почва.
— Добре. — Ръката му се спусна надолу и внимателно отмести къдриците от лицето й. — Тя обаче няма да бъде толкова хубава каквато е земята на Вазаро.
— Да, нищо не може да бъде по-хубаво от нея. — Тя притвори очи. — Искам да си отида в къщи, Алекс. Искам всичко да свърши, за да си отида.
— Готова ли си да се върнеш там?
— Това е домът ми. Това е Вазаро. Искам отново да му вдъхна живот.
— Ще стане, Кейтлин.
— Ти беше прав, аз мислех за Вазаро като за свой дълг. Толкова се бях задълбочила в дневника на Катрин, че миналото започна да ми се струва по-добро. — Клепачите й се повдигнаха и откриха влажните, блестящи на лунната светлина очи. — А може би Катрин и Жулиет са мислели същото за Санчия, а тя пък — същото за Андрос. Това е като безкрайна верига, в която трябва да добавим и нашите спомени.