— Откъде знаеш, че е още тук?
— Е, нали ви видях днес заедно Труве е толкова прекрасно място! И така напомня за миналото — провлече глас Ледфорд, а после рязко каза: — Бях подготвен за това, но не мислех, че наистина ще попаднеш на малкия ми склад. Ти обаче винаги си успявал да ме изненадаш! Както и да е, ти не откри нищо и вече е късно да се превърнеш в заплаха за мен. Минутите изтичат, Алекс.
— Къде си? — Алекс подмина въпроса.
— Ти днес едва не връхлетя върху мен, тръскайки се наоколо в този джип. Но ще останеш доволен, защото реших да те възнаградя с друга информация. — Той замълча. — Работата няма да стане в двореца.
— Каква работа?
— Не се прави на глупак, Алекс. Писва ми. Сигурно си се досетил, че британската делегация трябва да изчезне от сцената.
— Каква сцена имаш пред вид?
— Питаш твърде много. Открий сам — изсмя се Брайън. — Ако успееш, ще ти дам още една награда.
— Каква награда?
— Бързо ще убия тази кучка от Вазаро, вместо да си губя времето. Имам сериозни причини да го направя. — Гласът му стана мек като кадифе. — Влизаме в играта. Алекс. Ти ще трябва да вземеш решение и ще ти е по-лесно, ако нея я няма. — Той замълча. — Всичко е толкова вълнуващо, нали?
— Не е по-забавно от най-обикновена игра. Както си дошъл, така и ще си отидеш, Ледфорд. Не ме интересуваш.
— Ти заблуждаваш не само мен, но и себе си. Ти също си очаквал, срещата ни. Знаеш ли защо?
— Кажи ми.
— Защото си като мен. Веднъж ти казах, че приличаш едновременно и на средновековен рицар, и на човек от Ренесанса. Помниш ли кой господстваше през Ренесанса. Черните принцове. Алекс, Боржийте и Медичите. — Гласът му беше почти гальовен — Още когато те видях за пръв път разбрах, че ти си принц на мрака. Затова ми стана толкова интересен. Пречи ти само рицарското у теб. Откажи се то него, Алекс.
— Върви по дяволите.
— Още ли не си готов? — Ледфорд въздъхна. — Е, аз доста чаках, Алекс. Мога да почакам още малко — произнесе Ледфорд и затвори телефона.
Алекс постави слушалката обратно.
Кемал въпросително го наблюдаваше.
— Нещата няма да станат в двореца. Трябва да се свържем с Джонатан.
— Как можеш да вярваш на Ледфорд? — попита Кейтлин.
— Той искаше аз да зная за плана на Краков. Впечатлил се е, че обикаляхме около Троя, но пет пари не дава, че знаем за готвеното покушение.
— Защо? — попита Кемал.
— Може би двойна игра? — Алекс намръщено повдигна вежди.
— Може — кимна Кемал. — Преди или след убийството обаче?
— Не зная. За Ледфорд вероятно няма значение. — Той се обърна към Кейтлин. — Веднага трябва да се преместим в хотел „Хилтън“. Приготви се.
— Ей сега. — Погледът на Кейтлин още не се откъсваше от телефона. — Алекс, как е научил номера?
— Затова се местим. Телефонът е записан на името на собственика на къщата. Даже Голдбаум не успя да го открие, но Ледфорд го е издирил. — Алекс се обърна към Кемал: — Искам двама човека за охрана на Кейтлин докато свърши конференцията. Ще го уредиш ли?
— Няма проблем. Имам много познати, които едновременно са и опитни, и грозни. Този път няма да се проваля, Алекс — добави той сериозно. — Обещавам, че на Кейтлин нищо няма да й се случи.
На следващата сутрин Алекс остави Кейтлин да спи в стаята в „Хилтън“ и слезе на третия етаж да потърси Джонатан.
— За бога, Джонатан, от посолството са те излъгали — започна Алекс още от вратата. — Ако атентатът няма да стане в двореца, то всичките им приготовления и мерки за сигурност са просто блъф.
— Или Ледфорд е излъгал теб, както го е правил и преди. — Джонатан се намести в едно кресло и изпъна крака напред.
— Казвал си, че този човек е неуравновесен.
— Този път не ме излъга. Познавам го. Аз си знам колко ми беше трудно да разбера как мисли.
— Добре, да приемем, че Ледфорд е казал истината. Тогава от посолството или не знаят, или не искат да ни кажат къде ще се проведе срещата.
— Или кога.
— Кога ли? — изненада се Джонатан. — Определена е за три часа вдругиден.
— Не, така смятат само журналистите — отвърна Алекс. Но ако мястото на срещата е променено, защо ще запазват часа? Вероятно Краков е предложил тайна среща на съвсем различно място и по друго време за по-голяма сигурност на участниците? В нищо не можем да бъдем сигурни — поклати глава той.
Джонатан се изправи.
— Значи отиваме пак в посолството, но ще можем ли да накараме някой да проговори?