Ръката на Лион се отдели от бедрото й и той се облегна назад.
Санчия задъхано скочи, изтича покрай дългата трапеза към стъпалата, които водеха от галерията към залата за танци. Тя му се беше изплъзнала. Ами ако той сам беше пожелал да му избяга? Хвърли трескав поглед през рамо. Лион не беше помръднал от мястото си и в своя черен велурен жакет с пъстри цепки имаше чувствен и малко застрашителен вид. Лицето му изразяваше ленива надменност, сякаш всеки момент щеше да заповяда да започнат представление единствено за негово удоволствие.
Бернардо взе четири кожени гривни със звънчета от препълнената табла, поднесена им от един слуга и надяна две на китките й, а с другите две окичи себе си. Залата ехтеше от веселия ромон на звънчета и дайрета, от музика и безгрижен смях.
Бернардо се нареди при господата, а пък Санчия зае мястото си при дамите. Бианка се смееше от все сърце и дори в тъмните очи на Катерина искреше веселие, когато слагаше каишките върху китките си, приглаждаше червените си кадифени поли и даваше знак на музикантите.
Санчия вдигна ръцете си над главата — едно движение, съпроводено е подрънкването на звънчетата върху китките й. При това тя се улови, че се смееше също толкова весело и възбудено като Бианка. Не, все пак мъничко по-различно. Възбудата й идваше не само от танца, а и от погледите на Лион, от пулсирането на кръвта й, докато се въртеше, подскачаше и отново се въртеше. Факлите, закрепени по стените, затанцуваха пред очите й като синьо-оранжеви пламъци, а звънчетата и дайретата отекваха не само в ушите й, но и в сърцето, и в цялото й тяло.
Възбудата й нарасна, когато всички се хванаха за ръцете и все по-бързо заскачаха в кръг, за да се разделят после отново и да продължат да танцуват поотделно. От смях гърлото й беше прегракнало, но тя вече почти нямаше дъх, за да чуе странния си глас. Тълпата наоколо се превърна във въртележка от танцуващи фигури във виолетово, червено, синьо и златисто.
Някаква ръка я сграбчи за китката и я изтегли от развилнялото се множество зад една каменна колона.
— Какво… — Съвсем замаяна от възбуда, тя отвори очи и видя надвесено над себе си лицето на Лион. — Не, не искам…
Устата му се притисна към устните й, облада ги и ги засмука. Сподавен стон и той проникна с езика си. Мощното му тяло я притисна към колоната. Тя усети напрежението на мускулите му и неговата мъжка възбуда. Лион вдигна глава.
— Това е, което искаш. — Той се притисна сластно към нея. — Не е ли така, Санчия?
Обля я гореща вълна и тя обви отчаяно раменете му. Разсъдъкът й заплашваше да я напусне. Звънчетата, дайретата, музиката, кръвта, бушуваща във вените й… всичко звънтеше, туптеше, ечеше в главата й и я замайваше.
— Не, някой ще ни види…
— Всички са увлечени в танците… — Устните му я обсипваха с бързи, твърди целувки по слепоочията и бузите. — Тук никой не ни вижда. Отвори си устата. — Тя осъзна, че е отстъпила пред настояването му едва когато езикът му изпълни устата й и взе да си играе с нейния. — С най-голямо удоволствие щях да го сторя на трапезата — мърмореше той. — Така щях да те храня с любовта си, както птичка своята рожба.
Санчия се постара да потисне един стон, който напираше да се изтръгне от нея, но той го дочу и я погледна.
— Ела с мен. Имаш нужда от мен. Ще ти дам онова, от което и двамата имаме нужда. — Той вече я влачеше след себе си към вратата.
Тя не биваше да отива с него, но се запрепъва подире му, като в ума й се въртеше само едно възражение.
— Ще забележат, че ни няма.
— Ти знаеш, че moresca трае вечно — Вече бяха навън в коридора и той я избутваше нагоре по стълбището. — И какво от това, ако забележат, че ни няма. От години подозират, че Марко е любовник на Бианка. Ще се приеме за съвсем естествено, ако и аз си потърся удоволствия. — Той я взе на ръце и я вдигна високо, когато заизкачва сгъналата. — И това е естествено. Санчия Естествено, хубаво и правилно. Нима не знаеш това?
Тя вече нищо не знаеше. В главата й всичко се въртеше, сякаш все още бе във вихъра на танца, а сърцето й биеше до пръсване. Трябваше да отблъсне Лион и насладата, която я обливаше. Беше пълно безумие да се оставя доброволно и безпомощно в обятията му.
Ала тя не беше безпомощна. Стига да искаше, можеше твърде добре да се брани от нея.
Внезапно й стана безнадеждно ясно, че нямаше да му окаже никаква съпротива. Не и този път.
Тя прошепна името му и затворила очи, притисна лицето си до черния велур на жакета му.
Петнадесета глава
— Изглежда търсиш някого, любов моя. Мога ли да ти услужа с нещо?