— Не знам. — Побиха я тръпки. — Господи, не искам и да се надявам.
Болка помрачи лицето му.
— Поне си откровена. — Той вдигна рамене. — В такъв случай ще трябва да разчитам на това, че удоволствието ще те върне отново при мен. На повече не съм се и надявал, — удоволствието и навярно детето ми в твоята утроба. — Той обърна лице към огъня.
Тя трескаво взе да търси дрехите си.
Той я погледна през рамо.
— Изглежда много бързаш… Нима си помисли, че съм възнамерявал да те заключа тук в моята стаичка в кулата и да те използвам за развлечение?
— Разбира се, че не. — Треперещите й пръсти напразно се опитваха да приведат в ред косите й. — Заради теб вече бях веднъж в един затвор. Няма да наредиш да ме хвърлят в някоя тъмница. — Тя тръгна към вратата.
— Освен ако и аз не се затворя с теб в същия затвор.
Санчия дръпна резето и отвори вратата.
— Никога няма да извършиш такава глупост. Защото прекалено много обичаш свободата си.
— Санчия!
Тя спря, без да го погледне.
— Вярваш ли ми, като ги казвам, че те обичам?
— Не знам. — Тя се обърна и го погледна. — Задавам ти сега един въпрос: Нима само затова ме подмами да дойда тук, за да ми направиш дете?
— Как мислиш?
— Смятам, че не си способен на такава мерзост.
— Имаш пълно право. — Усмивката му беше изпълнена с горчивина. — Способен съм на много неща, дори и на насилие, но предполагам знаеш, че не са ми присърце коварство и измама.
Отново долови болка под твърдостта, която носеше като броня, и отново у нея се събуди съчувствие, толкова пронизващо, че пристъпи инстинктивно половин крачка към него.
— Знам, че си почтен мъж. Не исках… — Тя уморено поклати глава. — Казах го, без да се замисля. Никога не бих повярвала, че ще бъда толкова слаба и ще допусна отново да ме обладаеш. Познанието, че не съм толкова силна, колкото си мислех, ме плаши. — Тя изпъна гръб и го погледна. — Ала никога повече няма да се случи. Отсега нататък ще бъда нащрек.
— Ще се случи отново. Отново и отново. Ще те издебна в градината, ще те отмъкна в някое празно помещение. Ще се случва отново и отново, докато си признаеш, че го желаеш повече от храна, от вода и от сън. Докато се съгласиш да те отведа оттук, за да живееш с мен.
Той вярваше в онова, което казваше. Санчия отново усети, че я обзема растяща паника. Стих вик, който отекна полуотчаяно, полупротестиращо, тя се обърна и изхвърча по извитата стълба.
Като стигна долу, тя се спря като закована и притисна бузата си о студената каменна стена. Сега не можеше да се върне в залата и да погледне в очите Катерина и Бианка. Беше измамила подло и двете. Беше измамила и самата себе си. Усещаше като пареща жарава сълзите в очите си, когато изтича по коридора към покоите на Бианка. Искаше да избяга от всички и всичко в леглото си. Искаше да спи и да не мисли за Лион, дори и за това как беше и изглеждал, когато й призна любовта си, или как беше реагирала тя самата на думите му. Между тях не можеше да съществува никаква любов. Не носеше ли любовта радост? Марко и Бианка се обичаха и радостта светеше от лицата им. Ако тя обичаше Лион, не трябваше ли все пак да чувства нещо подобно?
Сълзите потекоха по бузите на Санчия, когато спря пред покоите на Бианка. Беше съвсем забравила, че Ана, камериерката на Бианка, щеше да чака господарката си. Санчия не биваше с глупавите си сълзи да разпалва любопитството на Ана; момичето без съмнение щеше да разкаже всичко на Бианка.
Обърна се обратно и изтича към стаичката на Пиеро, тихичко открехна вратата и се шмугна вътре. Огънят в камината догаряше, но оранжево-червената жарава още искреше. Слабият отблясък падаше по светлата коса на Пиеро върху възглавницата. Санчия пристъпи до огромното легло край стената и сякаш някаква хладна, успокояваща ръка легна върху сърцето й. Тук цареше любов без болка, любов, която й даваше достойнство и независимост. Приближи се повече и погледна към Пиеро. Дългите му мигли се извиваха като нежни дъги върху закръглените бузи. Сега, когато не се виждаха будните му сини очи, изглеждаше по-малък от своите шест години.
Още не беше довършила мисълта си, когато той твори очи и я погледна. Мигом дойде на себе си.
— Санчия!
— Шшт, всичко е наред. Исках само да видя дали вече спиш. — Тя притегли завивката му още по-нагоре и я подпъхна по-добре от всички страни. — Беше великолепно празненство. Утре ще ти разкажа всичко най-подробно.
Той се изправи на лакът.
— Защо плачеш?
Тя прокара припряно опакото на ръката по очите си.
— Няма никаква причина. Просто съм капнала от умора.
— Та ти никога не плачеш, когато си уморена. Да не би да те боли ръката?