— Не. Идната седмица ще мога да сваля шините и всичко отново ще е наред. — Тя го помилва по косата. — А сега спи. Ще остана малко при теб.
Пиеро изпитателно разглеждаше лицето й. Поклати отрицателно глава.
— Легни при мен. Ще ми се да ме прегърнеш здраво, докато заспя. Санчия, ще го направиш ли?
След кратко колебание тя легна при него.
— Защо трябва да те държа здраво. Боиш ли се от тъмнината?
— О, не, не се боя от нищо. — Отрицанието му звучеше твърде решително. — Мислех си само, че ще бъде… мило. — Той уви ръцете си около нея и я притисна здраво. — Лека нощ, Санчия.
— Лека нощ, Пиеро — прошепна тя. Гърлото й се беше свило толкова много, че едва говореше. Беше й ясно, че не лежеше тук, за да утешава, а за да я утешат. Пиеро с инстинктивно придобитата в ранно детство мъдрост беше отгатнал нейната болка и сърдечна горест и се опитваше да я утеши по единствено познатия му начин. Сърцето й преливаше от нежност, когато се сгуши до малкото му топло тяло.
Да, това беше единствената любов, която искаше в живота си. Това беше най-добрият начин да обичаш.
— Превърнала си тази градина в същински рай. — Погледът на Лоренцо обхвана с почуда безкрайните лехи с прелестни цветя, докато бавно вървяха към сводестата алея. — Винаги ми е било приятно да се разхождам сред твоите рози.
— Ти намери точната дума. Повече от тридесет години с пот и труд извличах от тази земя покой и забрава. — Гордият поглед на Катерина проследи взора на Лоренцо. — Когато дойдох тук като млада булка, паркът беше буренясал, същински хаос от бодли и тръни. — Тя спря, за да докосне листенцата на една пищно разцъфтяла роза, преди да продължи. — Замъкът беше в малко по-добро състояние, отколкото градината. Бащата на Карло беше живял над десетина години без жена, а без строгия надзор на господарка домашната прислуга се беше разхайтила и мързелуваше. Тук всичко приличаше на кочина. Но аз запретнах ръкави и скоро всичко стана така, както исках.
— В това съм убеден. — Лоренцо се усмихвате. — Просто те виждам как препускаш като хала из замъка с метла в едната ръка и камшик в другата.
Тя поклати отрицателно глава.
— По онова време бях друга. Бях точно на тринадесет години, когато ме омъжиха за Карло, а в бащината ми къща всичко беше съвсем различно от Мандара.
— В какъв смисъл различно?
— Добре поддържано, благопристойно. Майка ми никога не би допуснала немарливост, каквато заварих тук, а при вида на кухнята със сигурност би паднала в безсъзнание.
Лоренцо се подсмихна.
— Искаш да съчувствам на тринадесетгодишната невеста ли? Та ти не си като майка си. И да не беше ти се изпречило това предизвикателство на пътя, щеше да яхнеш коня и да тръгнеш да го търсиш.
— Що за коравосърдечен тип си ти наистина. — Тя се засмя. — Но си прав. По онова време щях да се побъркам, ако нямах толкова много работа. Още си спомням как коленичех на земята и забивах лопатата в почвата, копаех ли, копаех. Така си изливах гнева и подхранвах и поях тази градина с моите горести и моята самота. Истинско чудо е, че въобще нещо поникна и израсна.
— И все пак ти си създала такава красота.
— Да, странно колко е безразлична природата. Не я е грижа по каква причина я подхранват. Тя цъфти, връзва и ражда, сякаш сме я обсипали с любов, вместо с омраза или отчаяние. — Катерина беше потънала в размисъл. — И един прекрасен ден се оглеждаме около себе си, съзираме тази хубост, на която сме помогнали да разцъфне и ненадейно любовта се появява. Не е ли странно това, Лоренцо?
— По този начин природата ни подлъгва да се подчиним на волята й, с децата е съвсем същото. Природата прави дечурлигата очарователни и достойни за любов въпреки всички грижи и тревоги, които създават на злощастните си родители.
— Лион беше ужасно дете, ала Марко беше уравновесен и кротък като ангелче.
— При все това си предпочела Лион.
— Не съм казвала такова нещо. — Те повървяха известно време мълчаливо. — Лион толкова приличаше на мен. Буен, неудържим, див, изгаряш от любопитство. Съвсем естествено е, че се чувствах твърде близка с него.
— Да, съвсем естествено е. Вие все още твърде си приличате.
Тя поклати отрицателно глава.
— Ние се отчуждихме един от друг, когато Карло ми го отне. — Тя седна върху мраморната пейка под свода на алеята. — Лион беше едва на седем години, когато Карло го взе със себе си на война. Още почти бебе, както се казва. Твърдеше, че момчето трябвало да изучи военния занаят толкова рано, колкото той самият го бил изучил от баща си. Аз крещях и беснях, но нямаше никаква полза.