— Понеже никога не съм била сигурна, че ще намеря подкрепа у Бога, аз съм си измислила следното оправдание: него не е грижа за хората, които са в състояние сами да се оправят и се съсредоточава върху останалите. Може да ни изглежда крайно несправедливо, но просто не бива да се уповаваме на него. — Катерина се загърна по-плътно в червената си наметка. — Стана хладно, откакто слънцето залезе. Ела с мен. Ще ми правиш компания, докато вечеряме. Тук вън не можеш да сториш нищо. Лион ще дойде, когато дойде и не по-рано.
— Ей сега ще ви последвам. — Санчия зарея още веднъж погледа си из хълмистата равнина. Ненадейно я обхвана силна възбуда: — Не идва ли някой ей там?
Катерина се втренчи в облака прах в далечината и с голяма мъка различи човек на кон.
— Възможно е. Да, струва ми се, че са конници.
— Лион! — Санчия се обърна и нетърпеливо изтича към вратата, която водеше към портите.
— Той е още твърде далеч! — извика Катерина подире й. — Бъди предпазлива. Ако се препънеш по стълбището и си разбиеш черепа, никога няма да узнаеш каква вест носи, добра или лоша.
— Аз внимавам, но трябва… — Санчия обърна гръб на крепостната стена и затича надолу по извитото стълбище.
Мина почти цял час, преди Лион да спре своя жребец в двора на замъка. Санчия и пича насреща му е вечния въпросителен поглед:
— Пиеро?
Лион се усмихваше.
— Намерихме го, невредим е. Здрав и читав.
Санчия трябваше да се хване за седлото, тъп силно й се зави свят.
— Къде е?
— Всеки миг ще пристигне. Аз избързах напред с коня си, за да ти донеса вестта. — Той скочи от седлото и обви ръка около талията на Санчия, за да я задържи изправена. — Марко ще го доведе. Пиеро не искаше да пътува в каруцата, в която го намерихме, затова Марко го взе зад себе си на седлото.
— В манастира ли го намерихте?
Лион поклати отрицателно глава.
— На по-малко от три мили от тук. Връщахме се от манастира, когато открихме някаква каруца край пътя. Пиеро лежеше върху куп завивки на дъното на един сандък. Беше с вързани ръце и крака, и върху очите му имаше превръзка.
— Вързан… — Санчия протегна ръце в недоумение. — Кому е било нужно да връзва Пиеро?
— Да, един Господ знае — каза Лион, като разтърси глава, — но аз ще разбера какво се крие зад това. — Стиснатите му устни издаваха решителност.
Едва сега Санчия забеляза дълбоките, издаващи преумора бръчки от двете страни на устата му и тъмните кръгове около очите. Беше търсил пет дни непрекъснато Пиеро и беше спал по-малко и от нея.
— Трябва да си отдъхнете — каза тя и докосна колебливо бузата му. — Изглеждате изнурен.
— Сега мога да си почина. Момчето…
— Санчия!
Погледът на Санчия се спусна към ездачите, които пристигаха в галоп на двора. Бяха Лоренцо и Марко, а зад Марко някаква малка фигура се бе вкопчила здраво за гърба му.
— Пиеро! — Тя изтича през двора.
Пиеро се пусна от Марко и се хвърли в прегръдките й.
— Пак съм тук! — Детето я прегърна толкова силно, че тя остана без въздух. — Те ме отвлякоха, но аз пак съм чук.
— Къде беше? — Тя го опипваше угрижено. — Здрав и невредим ли си? — Между смеха и сълзите Санчия мръщеше нос. — Та ти вониш наистина ужасно… и откъде си взел тези парцали?
— Не знам. — Пиеро галеше косите й. — Нищичко не знам. Отидох на пазара… после ме заболя главата… — Той отстъпи крачка назад и я погледна сериозно. — Когато се събудих, не можех да виждам нищо. Помислих си, че съм ослепял. Тогава ги чух да говорят за превръзката на очите ми и вече знаех…
— Gran Dio, детето е съвсем запуснато! — Катерина бързаше надолу по стълбището. — Ще може да го разпитвате, след като вземе баня и се нахрани.
— Добра идея — каза Марко, като направи гримаса. — Аз също трябва да се изкъпя. След като съм яздил по обратния път с него, сигурно воня не по-малко. — Той се огледа из двора на замъка. — Къде е Бианка?
— Моли се в параклиса. — Санчия взе Пиеро за ръката и я стисна здраво. — Съобщете й, че Пиеро се е завърнал здрав и читав.
— Да, може би трябва да надникна за миг. — Марко скочи от коня и подхвърли юздите на едно конярче. — Тя ще иска да научи дали молитвите й са били чути.
Лоренцо душеше с нос.
— Внимавай да не се доближаваш твърде много до нея, иначе може да припадне.
Марко се отправи усмихнат към църквицата.
Една малка, теглена от неугледен кон каруца влезе в двора. Следваха я осмината конници, които Лион беше взел със себе си. Погледът на Санчия се впи в каруцата, докато стискаше още по-здраво ръката на Пиеро. Защо го бяха оставили да лежи вързан на дъното на тази талига? Защо въобще го бяха отвлекли?