— Банята — напомни Катерина властно и коленичи, за да притисне силно Пиеро към себе си. После се изправи и взе другата му ръка. — Роза много ще се зарадва, че те вижда отново. Откакто изчезна вдън земята, тя си изплака очите по теб, млади момко. Хайде, тръгвай сега.
Санчия се колебаеше, когато мина покрай Лион и хвърли поглед на изтощеното му хлътнало лице.
— Благодаря — прошепна тя. — Винаги ще помня, че спасихте Пиеро — Гласът отказа да й служи. Тя се обърна и изтича нагоре по стъпалата с момчето и Катерина.
По-късно щеше да има достатъчно време да каже на Лион колко много значи за нея завръщането на Пиеро.
— Трябва да говоря с теб.
Лион стоеше на вратата към стаичката на Пиеро. Беше напълно облечен и носеше плащ и ръкавици. Санчия побърза да се изправи от стола до леглото на детето и тръгна насреща му.
— Какво се е случило? — попита тя полугласно.
— С неколцина мои хора тръгваме за Пиза. — Той я притегли в коридора и тихичко притвори вратата. — Преди няколко минути пристигна вестоносец от Басала, моя корабостроител.
— С каква вест?
— Дамари подпалил всички кораби в корабостроителницата.
— О, не! — Тя се улови стъписано за ръкава му. Очите й се напълниха със сълзи. Никак не беше за чудене, че бръчките по лицето на Лион бяха станали по-дълбоки. Със същия успех Дамари можеше вместо корабите да нападне семейството на Лион. — Всичките ли?
— И четирите — изрече той с дрезгав глас.
— Сигурен ли е Басала, че зад пожара стои Дамари?
— Дамари се е погрижил да няма никакви съмнения, че подпалвачът е той. Бие се в гърдите, че щял отново да дойде и да превърне цялата корабостроителница на прах и пепел. — Лицето на Лион говореше красноречиво за чувствата му. — Може би вече го е сторил.
— А ако е така?
— В такъв случай ще го преследвам и собственоръчно ще изгоря жив този мерзавец. — Той направи малка пауза. — Тука ли ще си, когато се върна?
Санчия се колебаеше. Той въобще не очакваше отговор на въпрос, а обещание. Тя беше потресена до дъното на душата си. Цели пет дни беше търсил Пиеро, беше се нагърбил с всичките усилия и несгоди и сега бе изправен пред нова катастрофа. Изживяваше такъв миг, че би дала всякакво обещание.
— Ще бъда тук.
— Добре. — Понечи да тръгне, когато внезапно спря и попита. — Как е малчуганът?
— Преуморен е. Ала децата се възстановяват бързо. Ще бъде съвсем бодър, щом хубаво си отспи. — Тя се намръщи. — Не го проумявам, Лион. Кой е отвлякъл Пиеро? Всичко това е някак безсмислено.
— Какво ти каза той?
— Само че през цялото време лежал със завързани очи. Не е чул нищо, което би могло да му подскаже къде се е намирал или кой го е похитил. Повечето време прекарал сам в някакво помещение. Само един или два пъти бил сред хора.
— Повече нищо ли не знае?
— Разправя, че дочул затруднено дишане и стонове… — Тя въздъхна разочаровано. — Навярно утре ще може да си спомни повече.
— Възможно е. Сега отивай да си легнеш, с нищо няма да му помогнеш, ако седиш при него и го наблюдаваш как спи.
— Не ми се ще още да го оставям сам. Та той току-що се върна при мен и не искам да го изпускам из очи.
— Марко и една цяла дружина остават тук в Мандара с поръчението да ви пазят. На Пиеро нищо повече няма да му се случи. — Той докосна нежно бузата й. — Дори и да се наложи да преследвам Дамари чак до Солинари, до две седмици ще се върна тук.
— Най-напред „Вихрения танцьор“, а сега корабостроителницата. Защо Дамари ви мрази така люто и фанатично?
Ъглите на устата му трепнаха в подигравателна усмивка.
— Защото съм това, което съм… син на моя баща и затова господар на Мандара. И защото той е онова, което е. Майка му някога обитаваше прелестната къща на площада…
Очите й се ококориха от удивление.
— Нима той е ваш брат?
— Dio, не! Майка му беше вдовица на един обикновен човечец и Дамари беше на две години, когато тя стана любовница на баща ми. Беше недодялана, чувствена жена, ала омая с прелестите баща ми по-дълго от всяка друга. — Лицето му се помрачи. — Тя се хвалеше с тази връзка и превърна живота на майка ми в същински ад. Дамари беше на седем години, когато баща ми отстъпи пред горещите молби на майка ми и го отпрати заедно с неговата майка, но на дванадесет години той се появи отново тук и помоли да го вземат на служба в крепостта.
— И ламти за всичко, което е твое.
— Той няма да го получи. — Лион се обърна. — Сбогом, Санчия!
— Лион… — Тя не искаше той да тръгна. Ненадейно й се стори, че вижда пред себе си лицето на Дамари, надвесен над нея в тъмницата, разглеждащ я отвисоко. Зло. Грях. Смърт.