— Ти трябва… — Катерина сви рамене. — Кажи ми, ако промениш намерението си.
Когато тя излезе. Санчия сложи глава на високата облегалка на стола. Кого можеше да изпрати, за да уведоми Катерина? Нито един от слугите нямаше да припари до тази стаичка.
— Санчия.
С един скок тя се озова пред Пиеро и се вторачи в него. Клепачите му се отвориха, а той погледна с горящите си от треската сини очи.
— Искаш ли още малко вода, миличък?
Той поклати отрицателно глава.
— Болен съм, нали? — попита той с обложен език. — Много болен.
Тя кимна.
Той изпъна своенравно брадичката си напред.
— Няма да умра. Ще видиш, че няма да умра.
— Не, разбира се, че не. — Усмивката й потрепваше от сдържан плач — Ти си прекалено вироглав, за да те надвие някаква си болест.
— Но много ще ми помогне, ако легнеш при мен и ме вземеш в прегръдките си. Ще го направиш ли?
— Но разбира се, carino. — Тя легна до него. Сякаш топка заседна в гърлото й, когато той с обич уви ръцете си около нея както през нощта преди отвличането.
— Няма да те пусна — мърмореше той със затворени очи — Да, остани при мен, скъпо дете! — Гласът й заплашваше да секне. — Толкова се нуждая от теб.
— Аз няма да умра…
Пиеро умря шест часа по-късно, след като изтърпя такива страхотни болки, че Санчия въздъхна с облекчение, когато се избави от страданията си.
Когато наближаваше краят му, Катерина беше при него. Тя бе човекът, който затвори завинаги дръзките му сини очи и изведе навън зашеметената Санчия.
— Можеш ли да плачеш? Понякога е по-добре, ако можеш.
Санчия поклати отрицателно глава.
— В такъв случаи запретни ръкави. Измий го и го нагласи, за да го отнесат в параклиса. Дадох нареждане да коват ковчези, възможно е да ни потрябват. — Тя спря в нерешителност. — И ако имаш сили, ела при Марко. Между другото, затова дойдох при теб.
— Марко! — повтори Санчия замаяна.
Катерина кимна, измъчена до крайност.
— Марко лежи в агония. Той има нужда от теб. Той има нужда от нас двете.
— Чума ли е?
— Да. Нямахме голям късмет. И не съществуват никакви правила за това колко време трае болестта и дали заразеният ще умре. — Тя се обърна. — Трябва да отида при моя син — каза тя нерешително. — Ела, когато можеш. Нуждаем се от теб край болничната му постеля… а по-късно ще има още повече работа.
Бианка седеше край Марко, когато Санчия пристигна, след като беше отнесла трупа на Пиеро в църквицата. В жълтата си копринена рокля Бианка изглеждаше миловидна като глухарче и не съвсем на място в болничната стая. Ала тя настоя, въпреки протестите на всички присъстващи, да остане при Марко.
Настъпи мигът, когато Марко помоли Катерина да изведе навън Бианка.
— Тя е прекалено невинна — шепнеше той. — Не бива… — Отново загуби свяст.
— Бианка, иди в градината. — С обич й каза Катерина. — Санчия и аз ще се погрижим за Марко.
Бианка, която стискаше още по-здраво ръката на болния, поклати отрицателно глава.
— Ще отгатнем и най-малкото му желание по очите му, обещавам ви, cara — каза Санчия и прегърна Бианка през раменете.
— Но защо трябва да отида в градината? — Бианка погледна удивено към Санчия. — Та Марко не може да дойде с мен. Без него никога не излизам.
За миг Санчия видя ясно пред очите си Бианка и Марко, заливащи се в смях и закачки край люлката.
— Марко е болен — обясни Бианка с достойнство и непоколебимост. — Ще остана при нето, докато оздравее.
— Ала той навярно повече няма… — Санчия не довърши. Бианка знае, помисли си тя стъписана. По сериозното лице на момичето тя отгатна, че знаеше за обречеността на Марко. Той се беше заблуждавал. Бианка не бе дотам наивна и не от този свят, както му се струваше. Тя беше не само проумяла, но дори вече се беше примирила със смъртта.
В този миг Марко отвори очи, а Бианка се обърна към него.
— Трябва да изляза… глупаво, нали? — Тя се усмихна. — Като оздравееш, пак ще ходим в градината колкото си искаме, а ти ще ме рисуваш. Мислеше да ме нарисуваш на люлката, помниш ли?
— Да. — Погледът му галеше лицето й. — Колко хубаво…
— Помисли си за тъмночервените рози и за твоя изящен водоскок… — Тя го погали по пламналото в треска чело. — Днес е толкова горещо. Представи си хладните струи вода по белия мрамор на басейна…
— О, да…
— Ще седим на пейката до водоскока, а ти ще ме разсмиваш.
— Заедно…
— Да, ние ще сме винаги заедно. Бог е милостив. Той няма да допусне да се разделим.
Марко затвори очи.
— Заедно.
И те наистина бяха заедно, когато четири часа по-късно Марко предаде Богу дух.
Катерина пристъпи тихо и освободи ръката на Марко от дланите на Бианка.