— Навярно и тя е офейкала. Ана изпитваше панически страх.
— Всичките сме такива. — Катерина беше пред вратата. — По всяка вероятност ще се наложи сами да отнесем Бианка в параклиса. Най-добре ще е да сковем ковчега там. — С тези думи тя напусна помещението.
Санчия седна на стола до постелята. Моля те. Боже милостиви, ти прибра невинните, сияещите, красивите. Моля те, спри до тук, молеше се тя със затворени очи.
— Да не си болна? — чу суровият глас на Катерина зад себе си.
— Не съм. — Санчия отвори очи. Катерина стоеше на прага с кошничката, в която държеше принадлежностите за шев. Изправи се на крака.
— Само си починах за миг.
— По-късно ще почиваш. — Катерина влезе и сложи кошничката върху постелята. — Помогни ми да я завием в чаршафа.
Вече се стъмни, когато сложиха Бианка в нейния скован на бърза ръка ковчег в параклиса.
— Ела, не стой повече тук. Тя вече не е при нас. Не усещаш ли? — Катерина изведе Санчия от църквицата и двете се спуснаха по стълбите в двора.
Никакви факли не озаряваха мрака.
Никакви стъпки на стражи или слуги не отекваха по плочника.
Санчия приглади капнала косите си.
— Сигурно съм твърде уморена, за да усещам нещо.
Катерина кимна.
— Трябва да си отдъхнем. — Тя пусна ръката на Санчия. — Но най-напред ела с мен.
Санчия я последва във вътрешността на замъка и после по стъпалата нагоре, но вместо да тръгне към спалните. Катерина се насочи към кулата.
— Катерина?
— Ела с мен.
Двете минаха покрай стаичката, в която я беше отнесъл Лион онази вечер и на нея й се стори, че е било безкрайно отдавна. Те спряха пред вратата под покрива на кулата.
Катерина я отвори и мина първа.
Намираха се в покоите на „Вихрения танцьор“.
Статуйката не беше в сандъчето, а стоеше върху един пиедестал. В очите на Пегас, които се взираха в озареното от лунната светлина пространство, като че ли нещо проблесна и те изглеждаха като живи.
Санчия отстъпи инстинктивно назад.
— Не искам да оставам тук.
— Моля те… направи ми услуга. Трябва да има някой с мен. Ще се постарая да не се бавя много. — Гласът на Катерина прозвуча неуверено. — Трябва да кажа сбогом на моя син. До днес все не намирах време за това. Марко обичаше това помещение.
Санчия усети, че сърцето й прелива от съчувствие. Тя и Катерина трябваше да потискат скръбта си по мъртвите заради живите, които се нуждаеха от помощта им. И тя усети потребност да каже сбогом.
— Да, разбира се. — Санчия притвори вратата. — Ще останем колкото искате.
— Седни и отдъхни. — Катерина посочи един стол. Тя самата се отпусна върху килима и облегна главата си о каменната стена. — Предпочитам да седя тук. Не ти ли е направило впечатление, че децата никога не сядат върху стол, ако могат да седнат на пода? Когато Марко беше още малък, често го водех тук горе, за да съзерцава „Вихрения танцьор“. После играехме с часове на пола и си бъбрехме.
Санчия се премести до Катерина на земята.
— Знам. Пиеро винаги клечеше до масата в работилницата, когато правех преписи, а аз непрекъснато посягах надолу и го галех по косата. — Наложи и се да спре и да събере сили, докато наново овладее гласа си. — Косата му се усещаше мека като пролетен ветрец.
— Кожата на Марко беше нежна като листенце на роза.
— Сутрин гласът на Пиеро ехтеше дрезгаво като жабешко квакане.
— Пръстите на Марко бяха постоянно изцапани с бои, когато сядаше да се храни.
— Пиеро можеше да бъде страшно вироглав.
— Марко беше винаги толкова благ.
Мълчание обгърна стаята.
После Катерина каза:
— Все още си спомням, как Марко непрекъснато съзерцаваше статуетката и настояваше да му разкажа легендите за „Вихрения танцьор“, които знаех от бащата на Карло. Бяха толкова много… и тъй като се боях, че с времето ще ги забравя, наредих на един преписвач да ги увековечи върху пергамент и да ги подвърже в книга.
— И Марко получи книгата?
Катерина поклати глава.
— Лион я държи в корабостроителницата някъде между своите книжа. Марко повече не стъпваше в кулата. Беше започнал да рисува, а „Вихреният танцьор“ вече не му доставяше удоволствие, а болка.
— Как така?
— Веднъж му зададох този въпрос, а той отвърна, че съзнавал своето безсилие да сътвори нещо, което да е поне приблизително толкова хубаво и това го изпълвало с болка и печал. — Катерина насочи поглед към фигурата. — И мен ме натъжаваше, защото знаех, че общите ни часове са отлетели завинаги. Като порасна, той ми се изплъзна също така, както и Лион преди него. Марко никога вече нямаше да бъде толкова мой, както по времето, което прекарахме в тази стая.