— Лоренцо веднъж ми разправи за естествената защита. — Катерина изтри сълзите от бузите си. — Навярно природата запазва разсъдъка ни чрез смеха, когато мъката ни стане непоносима. — Тя разтърси глава. — Във всеки случай се чувствам много по-добре. А сега ми дай ръката си, за да я превържа. В случай че чумата не те погуби, не искам да го стори това глупаво стъкълце.
Санчия протегна ръката си и изчака търпеливо, докато Катерина почисти и превърже драскотината.
— Между другото ти би могла да останеш извън града — каза Катерина тихо, докато затягаше възела на превръзка.
— А може би не.
— Мандара не е твоето родно място. Нямаш задължения към него.
— Вие имате нужда от мен.
— Да, аз имам нужда от теб — отвърна отпаднало Катерина. — И само Господ знае с каква неохота ще те оставя да си тръгнеш. Ти… ти си ми голяма утеха.
Санчия кимна, изпълнена с обич към Катерина. Жената, която сега стоеше насреща й, не беше вече достолепната, царствена господарка на Мандара. Дрехата й беше осеяна с петна, лицето й беше прорязано от бръчки, белег на умора и страдание. При все това в този миг Катерина беше най-близо до идеалния облик на една illustrissima.
— И вие сте ми утеха. Затова нека останем заедно. — Тя хвана нежно Катерина за ръката. — Трябва да тръгваме. В града имат нужда от водата. Къде ще я разтоварим?
— Върху стъпалата на катедралата. Две бъчви ще запазим за нас, а останалите ще предоставим на графа.
— Не следва ли да се въведат дажби за водата?
— Та кой ще надзирава това? Свещеникът е изчезнал вдън земя, а ние сме заети с грижите за болните. — Катерина тръгна към каруцата. — Ще ходим всеки ден до лозята и ще носим вода. — Тя се качи на капрата. — В случай че и този извор не пресъхне или не бъде заразен. Не би ме учудило много. Щастието изглежда е напуснало Мандара.
През следващите дни Санчия носете вода, грижеше се за болните, миеше мъртвите и ковеше ковчезите им. Само една съвсем млада слугиня от кухнята надви заразата, но Санчия не беше убедена, че няма да се зарази по-късно. Навсякъде върлуваше смърт. Защо трябваше да оцелее дори един-единствен човек? Знаеше, че е само въпрос на време, докато Медуза се докопа и до нея. Щом като невинни души като Пиеро и Бианка трябваше да умрат, щеше да умре и една грешница като нея.
И бедният, сияещ Марко…
— Ходих на площада, за да викам знахаря за младия Донато. Напразно — каза Катерина и коленичи до Санчия върху плочника в двора на замъка. — Дай да ти помогна. — Тя запретна ръкави и взе да мие тялото на конярчето, което беше умряло преди няколко минути. — Забележително е как човек привиква към миризмата — заяви тя, унесена в мисли. — Знахарят е офейкал от града.
— И без друго нищо не можеше да направи. — Санчия посрещна новината със свиване на рамене. — Ала бягството едва ли ще му помогне. — Тя срещна погледа на Катерина. — Всички ние ще умрем, нали?
— По всяка вероятност. Ала мен ме озлобява, че този страхопъзльо се отказа от битката, преди тя да е загубена. Аз не постъпих така, ти също. — Тя пусна парцала в легена. — Градът е направо изоставен. Който не е вече мъртъв или не се е скрил сред собствените си четири стени, си е плюл на петите като знахаря.
Санчия покри Донато с чист чаршаф. Знаеше, че трябва да произнесе молитва за упокой на душата му, но не й идваше нито една в ума.
— Няколко болни са се довлекли до стъпалата на катедралата и горещо молят Бога и вси светии за помощ. Съмнявам се дали Бог ще им отговори. Изтичай долу и виж дали вместо него можеш да направиш нещо за тях.
— Аз? Сама?
Катерина кимна.
— Скоро въобще няма да ти помагам.
Санчия се вледени. Впери разтревожен поглед в Катерина. Беше повярвала, че е претръпнала към всякакви болки и изведнъж откри, че съвсем не е така.
— Кога? — попита тя напрегнато.
— Кога съм открила тази подутина под мишницата си ли? Снощи.
И напук на това Катерина беше превивала гръб целия ден и изглежда само със силата на волята поддържаше удивителната си работоспособност. Като се взря по-внимателно, Санчия откри по лицето й нездрава червенина и болезнено изкривена бръчка около устата й.
— Няма да ви оставя сама.
— Така си и помислих. — Усмивка озари измъченото лице на Катерина. — Всъщност редно е да те предумам да отидеш при онези, които повече се нуждаят от твоята помощ, но ми се струва, че съм заслужила да умра в ръцете на приятелка. Не искам да си отида самотна, смазана от четирите стени. — Усмивката й избледня, тя протегна ръка към Санчия. — Ще дойдеш ли с мен в моята градина, приятелко?
Санчия се надигна бавно и улови Катерина за ръката. Държеше я много здраво, докато вървяха натам, където на припек сред розите Медуза чакаше Катерина.