— Защо не се е върнал още веднъж? — мърмореше Лион, чийто поглед не се откъсваше от овъгления скелет на кораба „Танцьор“. — Разправял, че щял да се върне и да подпали цялата корабостроителница. Защо не го е сторил?
— Навярно Борджия е щракнал с пръсти и му се наложило на бегом да отиде при него — разсъждаваше на глас Лоренцо. — Дамари е достатъчно умен, за да пренебрегне личните си щения за мъст, ако на карта са поставени честолюбивите му цели.
— Или след Солинари е решил да ме примами в клопка.
— Басала каза, че разполагал с малко войници, когато нападнал корабостроителницата. Вярваш ли, че има по-голяма войска в…
— Не ми харесва — избухна Лион с внезапна сприхавост. — Не ми харесва тая работа. Има нещо гнило.
Погледът на Лоренцо се премести от останките на „Танцьора“ към другите опожарени туловища в корабостроителницата.
— Засегна те чак до дъното на душата ти. Навярно е накърнена мисловната ти способност.
Лион стисна юздите по-здраво.
— Намерението на Дамари беше да ме засегне дълбоко — изрече той дрезгаво. — И той залага на това, че като дявол ще го преследвам чак до Солинари. Защо?
Лоренцо го погледна безмълвно.
— И защо не е подпалил корабите и корабостроителницата, когато е дошъл тук и е открил, че сме заминали с „Танцьора“ за Генуа? Тогава случаят е бил много по-благоприятен. Защо се е въздържал и сега нанася удара си?
— Навярно е пожелал да изчака, докато събере сили да унищожи всички кораби.
Лион поклати глава.
— Не вярвам в това.
— Защо да не обърнем конете към Солинари и да си изясним положението?
Лион мълчеше. Погледът му беше все още прикован в „Танцьора“.
— А ако Дамари е искал да ни подмами не към Солинари, а далеч от Мандара?
Лоренцо се сепна.
— Мигар мислиш, че е получил в подкрепление войски от Борджия, за да може да нападне града?
— Какво е направил не зная, но не ме напуска едно лошо предчувствие. — Съвсем ненадейно Лион извика на мъжете, които, пръснати по цялата корабостроителница, оправяха каквото можеха:
— На конете! Връщаме се в Мандара!
Седемнадесета глава
Санчия седеше на стъпалата пред църквицата, облегнала глава на стената, когато Дамари влезе на кон в двора.
Слънцето залязваше зад гърба му, така че в първия миг той се открои само като разплут тъмен образ на фона на кървавочервения кръг. Едва когато пристъпи по-близо, тя го позна. Пристигането му не я удиви. В това място на смърт и страдание, присъствието му й се стори съвсем естествено.
— Ах, Санчия, каква радост е пак да те видя. — Той скочи от седлото. — Сигурно ще ми простиш, че не се приближавам твърде. Известни мерки за предпазливост са неизбежни. Кажи ми, пипна ли те вече заразата?
— Сигурно. — Санчия разтърси апатично глава. — Не знам.
— А благородната Катерина?
— Помина се. Вчера. — Тя спря и се замисли. — Поне ми се струва, че беше вчера. Всички са мъртви. Марко, Бианка, Пиеро.
Той кимна.
— Отлично. Надявах се, че халата ще отнесе господарката на дома. Сега ме извини, но имам да свърша нещо вътре. Ей сегичка ще се върна.
Той прекоси двора, изкачи стъпалата и изчезна във вътрешността на замъка.
Санчия облегна отново глава о стената и притвори очи. В действителност следваше да отиде на площада и да огледа дали още жертви не са се стекли пред катедралата. Щеше скоро да тръгне натам, но в момента за нея беше утеха ей така да седи близо до параклиса. Близо до Катерина и Пиеро не се чувстваше толкова самотна.
— Събуди се и ми кажи сбогом, Санчия.
Тя отвори очите си и видя, че Дамари завързва зад седлото едно твърде познато махагоново ковчеже. „Вихреният танцьор“.
— Както виждаш, вземам го отново. Помниш ли как се зарекох, че ще го прибера при себе си?
Радостта му беше направо абсурдна, помисли си тя смаяна. Мигар вярваше, че загубата на статуйката още има някакво значение?
— Тогава ти не ми повярва. — Той я погледна и стегна въжето по-здраво. — Много се радвам, че си тук и си свидетел на моя триумф. Вече се боях, че никой няма да е останал жив, за да оцени по достойнство хитростта ми.
— Никой не остана жив.
— Е, така или иначе ти си още полужива. Ала това стига. — Той се усмихна. — Кажи ми, малчуганът веднага ли умря? Стори ми се вече болен, когато хората ми го оставиха в каруцата.
Пиеро. Той говореше за Пиеро.
— Не веднага. — Тя се опита да се съсредоточи върху онова, което беше казал. — Вие ли отвлякохте Пиеро?
— Един от моите хора. Това беше блестящ план. До ушите ми беше стигнало, че в някакво малко село по крайбрежието недалеч от Солинари избухнала чума. Трябваше ни само да пренесем заразата в Мандара. И кой беше по-подходящ за куриер от малчугана, когото толкова беше обикнала? Моят осведомител ми съобщи, че заедно с детето си намерила подслон в замъка. Трябваше ни само да отвлечем момчето, да го изнесем скришом от града и да го оставим във Фонтана. Там го държахме вързано два дни в къща с умрели от епидемията, за да сме сигурни, че ще пипне заразата.