Дамари значи беше сеещото смърт чудовище! Стъписването, което породиха словата му, изместиха нейната апатия и изтощение.
— Как човек може да извърши нещо толкова ужасно? — изрече тя поразена.
— Важно беше, естествено, планът да се проведе с изключителна прецизност и пълна съгласуваност във времето — продължи Дамари спокойно. — Върнах се обратно в Пиза, за да нападна корабостроителницата и подмамя в друга посока Лион и значителна част от добре въоръжената му войска от Мандара. После изпратих двамина от моите хора с нареждането да оставят каруцата на няколко мили пред града. След нападението се наложи отново да прехвърля моите мъжаги тук, за да възпират бягащите от града.
— Бягащите…
— Да, естествено. Не можеше все пак да се допусне епидемията да се разпростре надалеч. Чезаре Борджия и Негово светейшество се страхуваха от размирици, ако чумата се развилнееше в някой друг град. — Той се усмихна благо. — Аз ги уверих, че няма да се стигне дотам. Когато бегълците се юрнаха като стадо подплашени овце навън от града, ние дебнехме по баирите и ги пресрещнахме с град от стрели. Трябваше да внимаваме само войските ми да не се приближават твърде близо. Онези, които по моя заповед довършиха жителите на Мандара, също трябваше да бъдат очистени.
— Но вие сега сте тук…
— Е, и какво от това? Аз не се боя от епидемията. — Той прокара длан по покритата си с белези буза. — Ако ми беше писано да хвърля топа от епидемия, то сипаницата щеше да ме умори още като дете, когато Катерина, това жалко женище, придума мъжа си да ни прокуди с майка ми в едно село, в което върлуваше сипаницата. Ала не, аз бях пощаден, за да извърша велики дела, да предвождам армии и да създавам кралства.
Санчия поклати отрицателно глава.
— Вие ще умрете тук като всички останали. Всички издъхват в Мандара.
Израз на недоволство премина като сянка по лицето на Дамари. Убедеността в думите на Санчия го подразни.
— Не и аз. Аз имам друга съдба. — След като най-сетне завърза здраво въжето, той се метна върху коня. — Усещаш ли вече дима?
— Не.
— Аз обаче го усещам. — Той вдигна глава и подуши с нос. — Подпалих замъка и градината. Сега моите люде шестват из града с факли и довършват делото. Една допълнителна мярка за сигурност, за която настоя Негово светейшество. Разбира се, подпалихме и селцето Фонтана, след като изнесохме малчугана от мъртвия дом.
— Лион?
— Питаш ме защо допуснах Андреас да напусне града, след като съществуваше опасност и той да се е заразил? Е, наложи се да поема този риск. Трябваше да отвлека войските му чрез хитрост, за да проникна безпрепятствено в замъка. Ако си беше навлякъл чумата, щяхме да разпръснем слуха, че е избягал от епидемията и че по негова вина и други невинни са загинали от черната смърт. — Той се усмихна — Сега ще побързам за Солинари, за да го обезвредя окончателно.
Когато я изгледа от коня си, тя прочете в израза му съжаление.
— Щях на драго сърце да те взема със себе си, тъй като ми достави огромна наслада тогава в тъмницата. Жена с твоята смелост и издръжливост не се среща под път и над път. След като Андреас те измъкна от ръцете ми, аз дадох обет да си възвърна всичко. — Той тръсна глава. — Много, много жалко. Чезаре Борджия ще се разбеснее, ако научи, че съм оставил жив някой, който знае, че той и баща му са участвали в заговора.
— Ще ме убиете ли?
— Вече съм го сторил. Чудя се само дали да те оставя да се мъчиш още няколко дни ей така, заради самото удоволствие. Сбогом, Санчия. Ако имаш късмет, огънят ще сложи край на мъките ти, преди заразата да те отнесе. Както дочух, чумата влачела със себе си изключително неприятна смърт.
— Да. — Тя отново затвори очи и се помъчи да отпъди потресаващите картини, които думите му извикаха в спомените й.
Санчия дочу смътно как Дамари в тръс напусна двора. Веднага след това вятърът довя първите сажди на лютивия дим.
Седем мили преди Мандара се натъкнаха на първите мъртви.
Лион хвърли поглед към трупа на осемгодишно момче, който се въргаляше до една двуколка на пътя. Стрелата беше пробила тесните му гърди и го беше приковала към дървената част на колелото.