Лоренцо спря коня си до него.
— Мъж, жена и още две деца лежат малко по-нататък.
— Стрели ли?
Лоренцо кимна.
— Талигата е била натоварена с мебели и покъщнина. Изглежда така, сякаш всичко е нахвърлено през глава. Тръгването трябва да е станало с главоломна бързина и навярно за връщане не са мислили.
— И после са ги издебнали от засада и всички са намерили смъртта си. — Лион откъсна поглед от мъртвото момче, приковано към колелото. — Жени и деца също. Грабеж не е имало. Следователно защо са ги умъртвили?
— Да дам ли нареждане да ги погребат?
— Не. — Лион обърна своя жребец. — По-късно. Трябва да узнаем защо хората са избягали от Мандара. Бързо.
След миля отново се натъкнаха на двама мъртви, малко по-нататък на цяло семейство, което беше съсечено. След което Лион се отказа да брои мъртвите и се понесе към Мандара толкова бързо, колкото позволяваха силите на жребеца му.
Когато се спуснаха по хълмовете преди града, те забелязаха огнено зарево на нощното небе.
Лоренцо изпсува, а Лион не можеше да откъсне поглед от зловещата красота на гледката.
— Мандара. — Лоренцо гледаше с невиждащ поглед към горящия в далечината град.
В ушите на Лион бучеше глъчката на войниците му. Техните жени, приятели, семейства бяха там, в пъкъла, така, както и неговото собствено семейство. Санчия, майка му, Марко, Бианка…
— Катерина — дочу Лоренцо да казва. — Трябва да са взели и пленници.
Лион усети искрица надежда. Лоренцо имаше право. Не беше сигурно дали близките му се намираха в пламналия град. Той пришпори коня си и се понесе в стремителен галон.
— Лион — извика му Лоренцо, — ако е бил Дамари, къде са condotti?
Този въпрос измъчваше и Лион. Ако около града имаше нападатели, трябваше отдавна да забележат факлите и движенията им. Ала не се виждаше нищо подобно. Никакви войски. Никакви коне. Никакви катапулти или други обсадни машини. Нищо. Нищо, освен Мандара, която потъваше в пламъците на пожара.
Три мили преди града Лион съзря Санчия, която се влачеше едва-едва и като ослепяла из пътя. Ако пожарът не беше озарил със сиянието си цялата околност, групата конници щяха да я стъпчат с копитата си.
— Санчия! — Лион вдигна ръка и войскарите му спряха. — Dio, какао се е случило?
Изглежда не го чу въобще, защото продължи да върви, неотклонно втренчила поглед към нещо, което той не можеше да види. Кафявата й кадифена рокля беше разкъсана и изцапана, косите й бяха разчорлени и покрити със сажди.
— Санчия! — Той слезе от коня и тръгна към нея. — Ранена ли си?
Тя продължаваше да се тътри към неизвестната си цел.
Лион спря пред нея и я хвана за раменете.
— Отговори ми най-сетне! Ранена ли си? Празният й поглед най-сетне се спря на лицето му.
— Лион? — прошепна тя. — Смятах те за умрял. Мислех, че всички, освен Дамари са мъртви. Никак не е справедливо, че тъкмо той трябва да остане жив. Той не би трябвало да живее, след като всички на света са мъртви.
— Не всички са мъртви. Ти си жива, Санчия.
Тя го изгледа удивено.
— Не, аз вече не съм жива. Дамари ме уби като всички останали. Катерина, Марко, Пиеро, Бианка.
Обзе го безумен гняв и го прониза непоносима болка, когато впери взор над главата й в града.
— Всички ли са мъртви?
— Да, разбира се — отвърна тя, слисана от този въпрос. — Всички са мъртви.
Сълзи смъдяха в очите му, когато здраво разтърси Санчия.
— Ти не си мъртва. Ние двамата сме живи.
— Истина е, ти си жив. Вече ми го каза. — Ненадейно се смрази от ужас и очите й изскочиха. — Не! — Тя се отскубна от него и отстъпи панически назад. — Не ме докосвай! Да не си се побъркал? Чумата…
Лион усети ледени тръпки по цялото си тяло.
— Чумата ли? Ти каза, че Дамари…
Тя обаче му беше обърнала гръб и тичаше толкова бързо към Мандара, че полите на разкъсаната й рокля се развяваха подпре й.
Лион хукна след нея.
— Санчия, спри се! Никои няма да ти направи нищо лошо. — Той я беше настигнал и я претегли към себе си. — Санчия, cara!
— Ти нищо не проумяваш. — Тя отчаяно се мъчеше да се освободи. — Аз ще те убия, а не искам това. Искам само да убия Дамари. Пусни ме!
Лицето на Лион беше обляно в сълзи.
— Cara, не… — Той я взе отново в прегръдките си и погали опърлените й коси. — Шшт… тихо…
Неочаквано тя се отказа от съпротивата и се строполи в обятията му.
— И без друго е твърде късно. Ти ме докосна. Дори Дамари изпитваше страх да ме допре. Медуза…
Той я улови, когато се олюля и изгуби съзнание.
Лютивият пушек се беше вдигнал. Сега във въздуха се носеше миризма на дърво и някакъв тежък дъх на гнило.
Санчия отвори очи. Лион се наведе над нея и намокри челото й. Обгръщаше я здрач. Слънцето полека надникна през двете прозорчета високо горе и разкъса мрака. Прашинки затанцуваха в слънчевите лъчи. Санчия се загледа омаяна тази игра на светлината със сянката.