Два танцуващи слънчеви лъчи…
Лоренцо ли нарече така Бианка и Марко или някой друг? Ала онези два слънчеви лъча вече не танцуваха. Те лежаха притихнали и вкочанени в параклиса.
Но съществуваше ли още църквица? Устоя ли камъкът на огнената стихия, която обгърна Мандара?
— Огън… — гърлото й беше толкова обложено, че при говор я болеше. Крещя ли? Беше усетила как крясъците се надигат у нея, но същевременно си повярва, че ще успее да ги потисне.
— Не, това не е огън — каза Лион успокояващо. — Ти не си вече в Мандара.
— Къде тогава?
— Във винарницата. — Той оправи влажната кърпа върху слепоочията й. — Нима не си спомняш за винарската изба?
— Да. — Тя се взираше напрегнато в полумрака и разпозна неясните очертания на една огромна бъчва и няколко по-малки.
— Завий се. Тук вътре е хладно. — Той претегли завивката й по-нагоре. Едва сега забеляза, че беше гола отдолу.
И Лион беше без дрехи, както объркана осъзна. Странно.
— Знаеш ли кой съм аз? — попита Лион.
— Лион.
Той въздъхна с облекчение.
— И какво се е случило в Мандара?
Та как би могла да забрави? Онова, което остана зад гърба й, не можеше да се забрави.
— Чумата. — Ненадейно се разсъни съвсем. — Стой далеч от мен! — Тя се стресна, напрегнала всичките си сили да се отдръпне от него. — Чумата!
— Успокой се. Повече от седмица съм тук заедно с теб — отвърна Лион. — В случай, че ми е било писано да пукна от заразата, вече съм я пипнал.
Тя го погледна замаяна.
— Една седмица ли? — Тя затвори очи. — Боже милостиви, защо?
— Защо си останала в Мандара, за да се грижиш за семейството ми?
— Аз бях там.
— А пък сега аз съм тук. Отвори очи и ме разгледай. Изглеждам ли ти болен?
Тя отвори очите си. Въпреки бръчките от изтощение по лицето му той изглеждаше силен и енергичен.
— Някои се разболяват много по-късно.
— А понякога въобще не се разболяват. Всички ли се поболяха в Мандара?
— Така поне изглеждаше. — Тя разтърси в недоумение глава. — Имаше някои, които останаха здрави, но понякога просто трае по-дълго време. Не знам дали има оцелели.
— Смятам за напълно възможно някои да са се отървали, стига да не са станали жертва на пожара.
Огънят.
— Дамари и неговите наемници предизвикаха пожара. Наблюдавах като ням свидетел, но не можех да се помръдна от мястото си. После ми мина през ума, че Дамари, ако се спаси от заразата, не би могъл да повтори своето злодеяние. Не можех да допусна, че човек може да направи два пъти такова чудовищно, невероятно нещо. Толкова хора загинаха напразно… Разказах ли ти за Пиеро?
— Да, ти ми разказа всичко. — Очите на Лион проблясваха в полумрака на стаята. — Ти вилня и бесня, докато реших, че повече не мога да слушам и започнах да си запушвам ушите. Вече се страхувах, че ще полудееш.
— Навярно наистина не съм с всичкия си. Аз наистина още виждам…
— Не — изрече той разпалено. — Ти ще оздравееш и душевно. Не искам да те губя. Чуваш ли ме? Ти ще оздравееш!
Горещата му убеденост макара Санчия почти да повярва, че той е в състояние да победи смъртта и безумието, клетият Лион. Той беше загубил толкова много. Семейството си. Корабите си. Своето отечество.
Мислеше, че никога вече няма да изпита нещо подобно и сега усети с почуда как едно забравено вълнение се събужда у нея. Тя откъсна поглед от Лион.
— Защо сме голи?
— Изгорих твоите дрехи и всичко, което беше на мене, когато те намерих на пътя.
В отговор на въпросителния й поглед той продължи:
— Това ми се стори най-разумното, макар и да нямах никаква представа как да се защитя от чумата. Всеки ден се къпехме двамата в гореща вода, а каквито и да е дрехи щяха само да пречат. Това ми се стори най-добрата предпазна мярка. Когато загуби съзнание, помолих Лоренцо и войниците да стоят настрана и те подслоних тук във винарницата. Другите бивакуват отвън пред лозята. Лоренцо идва всеки ден, за да остави пред вратата храна и прясна вода. — Той посочи с глава към купчина завивки до стената. — Изварих ги във вряща вода и ги изсуших на слънцето. Стига да искаш, ще ти стъкмя рокля от някоя завивка.
— Добре, по-късно. — Санчия не възприемаше като противна и отблъскваща нито своята голота, нито голотата на Лион. Последните седмици й бяха отнели несравнимо повече от едни дрехи. — Още колко време ще останем тук?
— Още една седмица. Ако дотогава никои от нас не се разболее, ще може да се предположи, че не носиш в себе си чумата — поне така повелява разумът.