— Разумът… — Тя цялата се разтрепери, като го гледаше в упор. — Чудовището не признава никакъв разум или справедливост. То помита добрите, невинните, силните. Катерина… — Тя потисна хлипанията си. — Прощавай… трябва да е твърде болезнено за теб да говоря за нея. Тя ти е майка, а пък…
— Тихо. — Ненадейно той я взе в прегръдките си. Пръстите му бяха потънали в косите й, докато той нежно я полюляваше насам-натам, като че ли искаше да я приспи. — Знам, че майка ми не те посрещна дружелюбно. Но тя ти мислеше доброто…
— Не, ти не ме разбра. Аз я обикнах. През последните дни толкова се бяхме сближили, че при смъртта й се чувствах така, сякаш за втори път губех Пиеро. Обичах я.
— Исках да се сбогувам с всички — шепнеше Лион. — Трябваше да намеря време и да си взема сбогом от тях. Само ако знаех…
Санчия усети до слепоочието си нещо мокро и горещо. Ако. Вечната дума на съжалението. Ръцете на Санчия обгърнаха раменете му и двамата се притиснаха, черпещи утеха един от друг. Катерина беше говорила за покаяние и съжаление, послания, които Санчия искаше да си спомни, за да ги повтори пред Лоренцо и Лион. Но не сега. Болката беше още прекалено жива. По-късно щеше да има достатъчно време за това.
Гледай ти, та аз вече мисля за бъдещето, помисли си тя с почуда. Навярно и у нея мъждукаше надеждата, че Лион може по някакъв чудодеен начин да попречи на Медуза да ги унищожи двамата.
Ала тя не биваше да лелее прекалено големи надежди, защото чудовището беше лукаво и коварно… то даваше най-напред надежда, за да връхлети после още по-силно. Санчия не желаеше да се самозалъгва напразно, преди да е сигурна, че Медуза е минала и заминала, че няма да се обърне пак назад, за да ги повали със зловонния си дъх.
По-късно седнаха пред малкия огън, които Лион накладе в средата на винарската изба. Беше я загърнал в някаква дебела завивка и я държеше в прегръдките си, за да я сгрее още повече.
Тя гледаше в огъня, когато промълви:
— Обичам те, трябва да знаеш това.
Той видимо потрепна. Ръката му я стисна още по-силно.
— Не. Не го знаех.
— А пък аз го знам от оня миг, когато помислих, че и ти си заразен от чумата. Преди това не ми беше ясно, тъй като любовта се оказа толкова различна от всичко, което си бях представяла за нея. — Погледът й все още беше насочен към пламъците. — Тя не е сладка и нежна като любовта на Данте към неговата Беатриче.
— Не е.
— Тя те разкъсва, принуждава те да стенеш от удоволствие, после от нежност, но все пак си остава любов. Все си мислех, че любовта би трябвало… — Санчия размишляваше как да се изрази по-разбираемо — … тя би трябвало да е нещо възвишено.
— Навярно изглежда така при хора с по-лека съдба от нас.
— Навярно.
Настъпи тишина.
— Реших, че е важно да знаеш за моята любов, преди да се наложи да умрем — завърши тя. — Вярвам, че следваше…
— Ние няма да умрем.
— Да… но ако все пак? — Тя се облегна на гърдите му и затвори очи. — Не, това е нещо различно от чувствата, които описва Данте. Съвсем не мислех толкова често за теб, когато с Катерина се грижехме за умиращите в Мандара. Само понякога, когато ми оставаше свободен миг. — Тя спря да си поеме дъх. — Ала когато мислех за теб, то беше с много любов. Искам да знаеш това.
— Вече знам. — Гласът на Лион отекна дрезгаво. Той се притисна към нея. — Вече знам, Санчия.
— Добре. — Тя отвори очи и погледна право в огъня. — И все пак щеше да е още по-хубаво, ако в играта имаше и мъничко възвишеност.
Една седмица по-късно Санчия и Лион излязоха от полумрака на винарницата на дневната слънчева светлина.
Лоренцо ги очакваше — с юздите на двата коня в едната ръка и с вързоп дрехи за Лион в другата. Усмивката му беше предназначена за Санчия.
— Ах, колко… колко интересно изглеждаш… — Той плъзна поглед по косите й, а после и по грубото одеяло, от което Лион беше измайсторил дреха, като беше изрязал в средата отвор за главата на Санчия. — В тази дрешка определено има някаква варварска прелест, а като прибавим и буйните червени коси на Санчия, сякаш виждаме жената на Атила, краля на хуните. Какво ще кажеш, Лион?
Санчия погледна учудено Лоренцо. Неговото държание не беше се променило ни на йота. Всичко на този свят се беше променило… само Лоренцо си беше същият.
— Защо ме гледаш така? — попита той подигравателно. — Нима духът ти е дотам отслабнал, че вече не можеш да ме сложиш на мястото ми? Е, донякъде си извинена, като се знае колко много си изживяла напоследък, но искрено се надявам, че скоро ще надмогнеш всичко… иначе ще бъда принуден да те лиша от компанията си. Нали знаеш колко мразя скуката.