Той се обърна към Лион, който беше свалил своята завивка и забързано обличаше донесените дрехи.
— Позволих си да изпратя войските ти в Пиза и да дам нареждане на твоя наместник да се разплати с хората, за да могат другаде да започнат нов живот. — Погледът му се зарея към опушените руини на Мандара. — Тук за тях няма бъдеше, а и ти вече не се нуждаеш от помощта им.
Лион кимна.
— Действал си разумно. — Той обуваше ботушите си. — Успя ли да откриеш оцелели от пожара?
— Едва шепа хора. Подслонихме ги от немай-къде в една нива. Досега при тях не са се проявили никакви признаци на чума. — Той направи гримаса. — Цялата седмица правехме само едно — заравяхме мъртвите, които намирахме по хълмовете. Бяха осемдесет и седем души.
— Населението на Мандара наброяваше много повече от хиляда души — каза Лион. — Дамари взе прекалено висок данък.
— И какво ще правим сега? — попита Лоренцо. — Да си призная, дойде ми до гуша да клеча наоколо и да чакам вие двамата да възкръснете от гроба. Ще тръгнем ли най-после срещу Дамари?
— Още не. Отиваме в Пиза. Ала най-напред трябва да посетя оцелелите и да се погрижа за тях. — Лион се метна върху седлото на Таброн.
Неговото чувство за дълг и отговорност се събужда отново, помисли си Санчия. Мандара вече не съществуваше, но докато хората му имаха нужда от него, беше готов да ги закриля.
— Да дойда ли с вас?
Лион поклати глава.
— Наслаждавай се на слънцето и си почивай. Ние с Лоренцо скоро ще се върнем.
— През изминалите две седмици едва ли съм правила друго, освен да спя непробудно.
— Остани тук. Няма да ти навреди и ще ми спести тревогите. Лоренцо казва, че по всяка вероятност тези хора не са заразени. Въпреки това аз ще се пазя много, но искам ти да си на мили разстояние от тях.
Санчия кимна. Лион щеше да отиде там, както и да го разубеждава, а тя самата нямаше никакво желание да види бегълците от Мандара. Видът им щеше да събуди толкова много спомени за дните на ужаса.
— Ще чакам тук.
— Санта Мария, какво покорство и отстъпчивост. — Лоренцо се метна на седлото. — Къде останаха твоят дух на противоречие, твоята дързост? Санчия, ти ме разочароваш. И ти също, Лион. Вие двамата се държите като задомена двойка подир най-малко десет години брачни окови.
Когато Санчия срещна погледа на Лион, забеляза около устните му едва забележима усмивка. Имаше чувството, че Лоренцо е донякъде прав. По време на своето отшелничество те познаха само тревога и страх и потребността взаимно да се утешават. Връзката между тях се беше заздравила и при все това беше станала по-гъвкава, по-податлива — като фина кожа подир дългогодишна употреба.
Сякаш прочел мислите й, Лион кимна незабележимо.
— Скоро ще се върнем обратно — каза той и двамата с Лоренцо препуснаха по пътя.
Санчия се отпусна на пейката до вратата на винарската изба и със затворени очи изложи лицето си срещу слънцето. Въздухът беше чист и солен. Душата й лека-полека се умиротвори. Може би това идваше от упованието, че чумата повече няма власт над тях.
Като буреносен облак Медуза беше отминала нататък.
Лион се върна сам след няколко часа. Когато го попита, къде се е дянал Лоренцо, той сви рамене и спря коня си.
— Той запраши за Мандара, един Бог знае защо. Там не е останало нищо, освен прах и пепел. По Лоренцо каза, че искал още веднъж да огледа всичко, преди да напуснем местността.
— Прищявка ли? — Замислена Санчия устреми поглед в мержелеещата се в далечината Мандара. Не можеше да си представи, че някой би изпитал потребността да види тази обгорена пустош. И после изведнъж се досети защо Лоренцо се беше върнал. — И аз трябва да отида там. Ще дойдеш ли с мен?
— Не! — Лион я погледна, крайно учуден. — Защо, о, Боже, искаш това безумие от мен?
— Това не е безумие. Нито е някаква прищявка — заяви тя разсъдливо. — Аз трябва да се върна. Опасността е отминала. Дори чумата изгоря в този ад.
— Никаква сигурност за това не съществува.
— Да, но аз го усещам. — Тя се усмихна. — Заразата ни пощади, Лион.
— Ако трябва непременно да отидеш, в такъв случай ще дойда с теб.
— Не. — Тя протегна ръце, а той я вдигна върху седлото, като измърмори някакво проклятие. — Можеш да ме отведеш чак до някогашните градски порти. — Тя се облегна на него. — Ще ме чакаш там така, както аз те чаках днес тук.
Изправен на седлото си, Лоренцо гледаше почернелите развалини на розовата градина. Санчия предпазливо насочи Таброн през пепелището и руините и спря до него.
Сърцето й се сви, когато се огледа наоколо. Опустошението на града всяваше ужас и горест, ала мъртвилото тук я покруси много по-дълбоко. Вместо приказното великолепие на цветята сега се виждаха само повехнали храсти, почернели от дим и сажди водоскоци, пометени от огнената стихия пейки. Дървената дъга на сводестата алея беше погребала под себе си мраморната пейка, а от чудната, украсена с гирлянди люлка, на която беше видяла в оня първи следобед Бианка с Марко, не беше останала и следа.