Лоренцо въобще не я погледна.
— Не бих искал да си тук — отсече той.
— Но — каза Санчия тихо. — Тя ме нарече своя приятелка и ми подаде ръката си: „Ела с мен в моята градина, за да не умра сама“, каза тя. Хванахме се за ръце и останахме тук заедно, като си приказвахме за много неща, докато говорът й стана неясен. Но през цялото време стискаше ръката ми и не я пусна до самия край. Загърнах я в един чаршаф и я отнесох в параклиса при другите. Сковах ковчега и със собствените си ръце. Тя…
— Помълчи малко. Не искам да слушам всичко това — изрече с пресипнал глас Лоренцо. — Остави ме сам.
— Не мога. Онова, което тя каза в тази градина, е важно за всички нас. Тя каза, че не съжалява за нищо, което е сторила. Каеше се само, че не е отделила повече време, за да се грижи за хората около себе си и да им даде толкова обич, колкото на тази градина.
— Това ли е всичко, което каза?
— Не, но всичко беше в този дух. Човек трябвало да живее в розовата градина на живота, пълнокръвно и с цялата си душа, и да не обръща внимание на бодлите. — Тя помълча малко, пое си дъх и продължи развълнувано: — Каза още едно нещо, но то беше по-късно, когато болките почти й бяха отнели разсъдъка. Тя каза: „Обичам те, Лоренцо“.
Той потръпна, сякаш го удариха.
— Тя беше… изключителна жена и моя добра приятелка. — Гласът му хриптеше. — Ти, естествено, не бива да повтаряш тези думи пред никого, тъй като могат да ги разберат превратно.
— Няма нужда повече да я пазите, Лоренцо. И още по-малко от мен. Не бих го казала дори на Лион, но мисля, че вие имахте право да го узнаете. Защото ми се струва, че вие бяхте една от онези неразцъфтели градини, за която Катерина не успя да се погрижи.
Смълчан, той не откъсваше поглед от опожареното кътче.
— Сигурно смъртта й не е била лека?
— Да, никой не умря леко.
Ръцете на Лоренцо се сгърчиха върху юздите. — Тя ще бъде винаги с нас, докато я съхраняваме в паметта си.
— Да. — Лоренцо обърна коня. Прониза я състрадание, когато съзря отчаянието по неговото винаги толкова безчувствено лице. — В тази градина вече я няма. Мислех си, че може би ще е още тук.
Санчия понечи да го последва, но той спря жребеца си и хвърли един последен поглед към чернеещите се остатъци от мраморната пейка в сводестата алея. При това държеше главата си приведена, сякаш се ослушваше.
— Какво има? — попита Санчия удивена.
— Нищо. — Погледът му беше неотклонно насочен към същото място. — Стори ми се, че дочух нещо.
— Какво именно?
— Звънчета. — Той се обърна и бавно поведе коня си навън. — Трябва да е навярно вятърът, който брули изгорелите храсти, но бих могъл да се закълна, че чух едно звънче…
Осемнадесета глава
— Лион, много съжалявам — промълви глухо Санчия, когато погледът й обгърна първо обгорения „Танцьор“ на кея, а после и трите корабни развалини в корабостроителницата. Гледката на това безсмислено опустошение я изпълни със същата горест и отчаяние, която изпита яздейки по улиците на Мандара. — Нима не е останало нищо, което би могло да се спаси?
— Както виждаш, корабостроителницата е невредима. Но какво струва тя без кораби? За построяването на един-единствен кораб са нужни цели две години, а пък преди да се продаде, и ушите си да видиш, пари няма да вземеш. — Той слезе и вдигна Санчия от седлото. — Не съм вече сигурен, че още ще намеря сили за това.
— Ти имаш сили — каза Лоренцо като слизаше от коня. — Раните могат да оставят белези, но не могат да променят онова, което сме. — Той направи гримаса. — А пък аз целият съм се схванал, настроението ми е лошо, воня отвратително и ако не задоволя потребностите си по най-бързия начин, всичко ще стане още по-лошо. Къде е твоят корабостроител? Никак не е чудно, че Дамари е вилнял тук както си иска, след като посред бял ден човек може безпрепятствено да се шляе из корабостроителницата.
— Лоренцо, аз назначих Басала, защото е великолепен корабостроител, а не заради качествата му на войник. Едва се зазорява и той сигурно още спи. — Лион посочи близката тухлена къщичка. — Иди там и го събуди.
— На драго сърце. — Лоренцо се запъти към дома. — Тази услуга ми дава правото да се изкъпя пръв! — добави той.