— Ами… има си цици и всичко друго. Без онуй де.
— Тя има нужда от нежни грижи, господарю, — каза Бъг. — И от почивка.
— Какво пък, няма по-добро убежище от ужасите на света от жилището на Техол Бедикт.
— Лов на мъже! — Ублала се изсмя отново и поклати глава. — Тия Патриотисти са идиоти.
8.
Селението на Сянка бе изпълнено с жестоки места, но никое не можеше да се сравни с жестокостта на сенките над душата. Подобни мисли измъчваха в последно време Котильон.
Сега той стоеше на едно възвишение и гледаше кротките води на езерото долу. На петдесетина разтега вляво от него имаше самотна дълга къща, заобиколена от полуизгорели пристройки. Всичко запустяло, ако не се брояха десетината кокошки и петелът, една изнервена врана с превързан крак и две крави. И всичко това беше откраднато от друго селение, пленено по някаква приумица на сляпата случайност, или по-вероятно — вследствие нарушаването на мистериозни закони както, изглежда, ставаше спорадично в безкрайното преселение на Селението на Сянка.
Но се беше появило и Сенкотрон бе научил за него навреме, за да прати рояк духове, които да опазят сградите и стоката и да ги спасят от хищния глад на блуждаещи демони или, още по-лошо, на някоя от Хрътките.
След бедствието при Първия трон десетките оцелели бяха преместени в това място, за да се чудят и дивят на странните артефакти, останали от предишните му обитатели: извитите дървени корабни носове, украсяващи дългата къща с изкусно изваяната си змийска резба; загадъчните тотемни накити, предимно от сребро, макар че и кехлибарът, изглежда, бе обичаен за тях; топовете плат, грубо тъкан, както и фин; дървени купи и чаши от кован бронз. Да се дивят на всичко това смаяни, с изумление в очите…
„И да се съвземат.“
„Сякаш е възможно.“
Вдясно от него, до водата, стоеше самотна загърната в пелерина фигура, взряна в безметежно гладката повърхност на езерото. Нищо нормално нямаше в това езеро, знаеше Котильон, макар сцената, предлагана от неговия край на брега, да изглеждаше измамно ведра. И нямаше птици. И стриди нямаше, раци, дори насекоми.
Всяка троха храна за стоката — и за нещастната врана — бе донесена от духовете, на които Сенкотрон бе възложил тази задача. Въпреки това петелът беше умрял само дни след пристигането. „Умрял е от скръб, предполагам. Едно утро няма, което да събуди кукуригането.“
Някъде отвъд дългата къща се чуваха гласове. Панек, Айстар и другите оцелели деца — е, едва ли вече бяха деца. Бяха видели битка, видели бяха да загиват техни приятели, знаеха, че светът — всеки свят — е неприятно място, където човешкият живот не струва много. Знаеха също какво означава да те използват.
По-натам по брега, много отвъд закачулената фигура, крачеха Трул Сенгар и Т’лан Имасс, Онрак Прекършения. Като художник с неговата вечна муза до рамото му, не, по-скоро критик с отвратително нагло държане. Странно приятелство бе това. Но пък Т’лан Имасс бяха пълни с изненади.
Котильон въздъхна и тръгна надолу по склона.
Закачулената глава се извърна. Лице с цвета на излъскана мед, тъмни очи под плъстената гугла.
— Носиш ли ключа, Котильон?
— Бързи Бен, радвам се, че си се възстановил.
— Повече или по-малко.
— Какъв ключ?
Зъбите блеснаха в горчива усмивка.
— Онзи, който ме освобождава.
Котильон застана до чародея и огледа мрачната водна шир.
— Мислех, че можеш да си тръгнеш оттук по всяко време. Ти си Върховен маг, с повече от един лабиринт на разположение. Пробий портал и премини през него.
— За глупак ли ме взимаш? — попита тихо Бързия Бен. — Това проклето селение странства. Не може да се предвиди къде ще изляза, макар че ако предположението ми е вярно, сигурно ще ме чака дълго плуване.
— Аха. Е, боя се, че обръщам малко внимание на такива неща напоследък. Океан прекосяваме значи?
— Така подозирам.
— В такъв случай за отпътуването ти някъде наистина ще ти трябва помощта ни.
Магьосникът го изгледа накриво.